Не по-тъп от теб, помисли Марк.
— Кого е убил твоят клиент?
Роуми се ухили, без да отваря очи.
— Един сенатор на Съединените щати. Ето, казах го. Казах го. Изплюх камъчето. Четеш ли вестници?
— Не.
— Така си и мислех. Бойд Бойет, сенатор от Ню Орлиънс. И аз съм оттам.
— А защо си в Мемфис?
— Ей, хлапак, дяволите да те вземат! Само знаеш да питаш, а?
— Аха. Защо го е убил твоят клиент?
— Защо, защо, защо, кой, кой, кой? Ти си бил голям досадник, Марк.
Марк се озърна първо към огледалцето, после към края на маркуча, увиснал над задната седалка.
— Знам. Защо не вземеш просто да ме изпъдиш?
— Ако не млъкнеш, ще взема да те гръмна. — Брадата на Роуми се отпусна върху гърдите. — Моят клиент е очистил доста народ. Така си изкарва хляба, с убийства. Той е от мафията в Ню Орлиънс, а сега иска да очисти и мен. Ще го оставим обаче с пръст в устата, нали, малчо? Изпреварихме го. Голям майтап.
Роуми отпи от шишето и се втренчи в Марк.
— Само си помисли, малчо, тъкмо сега Бари, по прякор Ножа (тия типове от мафията много си падат по хитрите прякори), виси и ме чака да отида в едно мръсно ресторантче в Ню Орлиънс. Сигурно е докарал още две-три приятелчета и след приятната вечеря ще предложи да се повозим с неговата кола, нали разбираш, да си побъбрим за делото и прочие, а после ще измъкне ножа, с който си е спечелил прякора, и аз потеглям право към историята. Ще ми потулят някъде дебелия труп, също като трупа на сенатора Бойет, и туй-то! Готова работа. Още едно неразкрито убийство в Ню Орлиънс. Но ние с теб ги прецакахме, нали, малчо? Прецакахме ги.
Той говореше все по-бавно, защото езикът му се заплиташе. От време на време разтриваше бедрото си с пистолета. Показалецът му не се отлепваше от спусъка.
Не бива да млъква, помисли си Марк.
— Защо иска да те очисти онзи Бари?
— Пак питаш. Унасям се вече. А ти?
— Аха. Приятно е.
— Причини колкото щеш. Затвори очи, малчо. Кажи си молитвата.
Марк откъсна очи от пистолета и се озърна към дръжката на вратата. Бавно докосна с палец връхчето на всеки пръст, също като игра на броилка в детската градина. Движенията му не бяха забавени.
— А къде е трупът?
Роуми изсумтя и главата му клюмна. Говореше съвсем тихо, почти шепнешком.
— Трупът на Бойд Бойет ли? Ама че въпрос. Знаеш ли, че това е първият американски сенатор, загинал на поста си? Убит от моя мил клиент Бари Мулдано, по прякор Ножа, който го застрелял с четири куршума в главата, после скрил трупа. Няма труп, значи няма убийство. Разбираш ли, малчо?
— Не съвсем.
— Защо не плачеш, малчо? Преди малко плачеше. Не те ли е страх?
— Страх ме е. И искам да си вървя. Жал ми е, че си решил да умираш, ала аз трябва да се грижа за мама.
— Трогателно, много трогателно. А сега си затваряй човката. Разбираш ли, малчо, за да докажат, че има убийство, ония от ФБР трябва да намерят трупа. Бари е единственият заподозрян, защото наистина той го направи и всички са наясно. Но на тях им трябва трупът.
— И къде е трупът?
Сив облак засенчи слънцето и малката поляна изведнъж притъмня. Роуми леко раздвижи пистолета по бедрото си, сякаш искаше да предупреди Марк против всякакви внезапни ходове.
— От мен да го знаеш, момче, доста хора съм срещал и Ножа не е от най-хитрите. Мисли се за гений, а всъщност е голям тъпак.
Като теб, помисли си Марк. Има ли по-тъпо от това да пъхнеш маркуч в ауспуха и да седнеш в колата?
Без да помръдва, той зачака отговора.
— Трупът е под моята лодка.
— Лодка ли?
— Да, под лодката. Бари нямал време за губене. Аз тогава бях извън града, тъй че скъпият клиент спокойно откарал трупа в моя дом и го погребал в пресен бетон под гаража. И досега е там, представяш ли си? ФБР се спука от търсене, половината Ню Орлиънс прекопа, обаче никой не се сети за моята къща. Може пък Бари да не е чак толкова тъп.
— Кога ти го каза?
— Ей, малчо, писна ми от твоите въпроси.
— А, аз и без това вече трябва да си вървя.
— Млъквай. Газовете си знаят работата. Двамата с тебе сме пътници, малчо. Пътници.
Роуми отпусна пистолета на седалката. Двигателят тихо бучеше. Марк стрелна очи към кръглата дупчица в стъклото, от която се разбягваха безброй тънки пукнатини, после се вгледа в червендалестото лице и подпухналите клепачи. Още едно тихо сумтене, похъркване… и главата окончателно клюмна напред.
Унасяше се! Марк внимателно следеше как масивният гръден кош на Роуми се надига и спада равномерно. Стотици пъти бе виждал бившия си баща в това състояние.