— Остана най-главният въпрос, Тания! Въпросът, който трябваше да ви задам още когато тръгнах с вас: Защо решихте да ми помогнете? Много по-лесно щеше да е просто да ме неутрализирате.
Докато изговаряше следващите думи, върколачката срещна открито погледа ми — или беше много добра актриса, или наистина беше искрена:
— Доктор Кимерия, забравяте, че съм сестра на Дориан, което ще рече, че съм същата романтична натура. Иска ми се да вярвам в голямата любов, онази любов, заради която човек е готов на всичко, дори и да умре. Опитвам се да защитя любовта на брат си, а ако ви трябва по-рационална причина, също мога да ви я дам. Ресурсите на Гай Гришнак са на практика неограничени. Дори да ви убия, вампирският водач лесно може да принуди друг служител на клиниката да му свърши мръсната работа… И след като бях любезна да отговоря на всичките ви въпроси, мога ли да ви помоля вече да се концентрирате върху настоящата ни задача!
С почти невидими движения на изящната си ръка започна да разхлабва връвчиците на кожения си корсет, явно с намерението да го съблече.
Стъписах се:
— Какво правите?!
— Може да съм суетна — усмихна се върколачката, — но това не означава глупава! Прилепналите към тялото ми дрехи в даден момент ще представляват проблем за трансформацията му. Що се отнася до голотата, тя не би трябвало да ви смущава, все пак сте медик и в практиката си сте виждали голи жени, нали, доктор Кимерия?
Тук вече откровено ме взе на подбив!
Тясната кабинка на пневмобила не беше най-удобното място за такава манипулация, но Тания бързо се освободи от облеклото си с пестелива грация, а пред очите ми се разкри стегнато момичешко тяло, покрито с фина сивкава козина.
Протегна се през скута ми, отвори капачето на жабката и извади отвътре два очукани пистолета с издължени дула, поставени в специални кобури, с излизащи от тях еластични ремъци. Подхвърли ми единия.
— Знаете ли да използвате това, док?
Разбира се, че знаех.
— И още как! — отвърнах с хищна усмивка.
За миг сякаш яхнах машината на времето и се върнах в годините на младостта. Доста си бях играл с дрънкулки като тази. Стиснах масивната на външен вид, но всъщност учудващо лека ръкохватка, конусовидно разширена към горния си край.
Иглометите бяха капризни оръжия — максималната точност, която можеше да се постигне с тях беше до около десет метра. Мунициите им приличаха на обърнати наопаки топлийки, само че заоблените им главички, представляващи миниатюрни чупливи контейнерчета, се намираха на около петнадесет милиметра от острите им връхчета.
В момента, в който връхчето поразеше тъканта, контейнерчето се пръскаше и съдържанието му — свръхконцентриран разтвор на химическото съединение алицин, извличано от чесъна, попадаше в отвърстието на раната. Хитро и елегантно.
Няколкото микрограма от веществото, намиращи се в контейнерчето, бяха способни да извадят от строя средностатистически седемдесеткилограмов вампир в рамките на десетина секунди.
От дълбока древност се знаеше, че чесънът и вампирите не се понасят. В по-ново време учените бяха установили, че главният виновник за това е именно алицинът. Вероятно причините за паралитичните реакции, които настъпваха в телата на поразените вампири, бяха имунологично обосновани, точните механизми все още се разгадаваха, но това не променяше факта, че иглометите са най-ефективното съвременно оръжие за близък бой с тези създания.
Наместих еластичния ремък да минава над дясното ми рамо и под лявата плешка, при което кобурът с пистолета се озова в горната част на гърба ми — така беше удобен за изваждане с дясната ръка и същевременно не ми създаваше никакви затруднения при придвижване.
— Док, вземете! — Тания ми подхвърли метална кутийка с черна вакса. Беше нанесла тесни коси черти по себе си, докато разглеждах оръжието.
Едва сега забелязах, че небето е ясно и обсипано със звезди, а нощта е учудващо светла.
— Помислила си за всичко! — рекох и започнах да мажа лицето и откритите части на тялото си. — Нали вече можем да минем на ти?
— Да не забравиш потника на жена си!
Последвах върколачката, стремейки се да се придвижвам безшумно като нея. Задачата беше трудна — заседналият живот в клиниката си казваше думата, а и съществото пред мен беше ловец по природа. Опитвах се да дишам тихо, но равномерно, в синхрон с крачките си, за да не се изморя.
Индустриалният квадрант, през който тръгнахме, беше съвсем западнал. Пресякохме участък, покрит с буренясали релси, по които някога са се движели товарни кранове, малко по-нататък забелязахме и килнатите им силуети като на ранени титани. Шмугнахме се в застроен парцел, между ниски порутени сгради, където изгубих бройката на завоите.