… Опитах се да изчистя разума си от кървавите картини, които в пристъп на гняв винаги се завъртаха там. Взрях се в себе си и под маската на лустросания хирург, моделирана с години, под пластовете фалшив грим изникна оня, чието име някога караше да треперят човеци и нечовеци в Полис Паралел.
„Не сте знаели с кого се заигравате, бедни копелета?!“, мислех си, докато пълзях след върколачката и разбрах, че независимо от съдбата на Шели, вече съм направил избора си — щях да убия всеки, замесен по някакъв начин в тая пъклена игра.
Малко е да се каже, че в момента бях гневен — чувствах се като нажежено до бяло кълбо от бяс, а апатията, държала ме часове след разговора с Йеронимус и по време на пътуването с Тания, ме пусна, сякаш и тя се опари от силата на чувствата ми. Все пак не трябваше да губя контрол над емоциите си — иначе нямаше да съм от полза на любимата си, ако още беше жива, разбира се. Превъртял, можех да си осигуря единствено шумна и ефектна смърт и въпреки че на четирийсет и пет години най-вероятно вече бях изживял повече от половината си живот, не исках да пропилея остатъка му точно във вонящата кланица на Гай Гришнак!
Не и преди да съм въздал правосъдие комуто е необходимо!
След придвижването през индустриалната зона, което най-кратко можеше да се опише с двете думи: мълчалива агония, проникването във вътрешния периметър ми се струваше леко и приятно като песен на самодива. Нямаше бодливи храсталаци и всевъзможни препятствия от строителни материали и изоставена машинария, а поддържани, ниско окосени затревени пространства с асфалтова настилка между тях.
Доближихме първите постройки на комплекса — едноетажни бунгала от бетон и стъкло, някои изолирани, други свързани с навеси и тунели помежду си. Тук-там светеха прозорци — добра отправна точка за начало на претърсването.
Кланицата беше ориентирана странично спрямо мястото, където се намирахме в момента — не много висока, около пететажна монолитна сграда, но с дължина, губеща се в далечината и под оскъдната светлина, процеждаща се от малките прозорчета, разположени на равни интервали на нивото на последния етаж, усетих, че площта ѝ е доста голяма. Чуваше се свистенето и боботенето на техниката вътре, ала глухо и сякаш разтварящо се във влудяващото тракане на огромните вентилационни перки, монтирани по протежението на стената отвън.
Монотонният шум ме притесняваше — притъпяваше слуха — може би най-важното сетиво на нощния диверсант, но както отбеляза Тания, вампирите едва ли очакваха такава бърза ответна реакция, ако изобщо очакваха някаква реакция, което означаваше, че охранителните им мерки щяха да са рутинни.
Направих ѝ жест с ръка и приведени, започнахме обхода си.
Всички осветени бунгала, в които надникнахме, се оказаха със стандартно обзавеждане от наредени едно до друго двуетажни легла-вишки и ниски дървени шкафчета между тях. Обстановката много наподобяваше тази в казарма, но мъжете, лежащи по креватите с димящи цигари, хвърлящи зарове в тесните пространства между вишките или играещи карти в карета около шкафчетата, нямаха стегнатия вид на професионалните войници. Гъстите бради на някои от тях и косите им с различна дължина, оформени в най-разнообразни прически, ясно говореха, че това са просто работници от кланицата, отдъхващи между смените. В тъмните помещения, където не пропуснахме да погледнем, различихме силуетите на спящи хора.
Никъде извън бунгалата нямаше движение. Мислено благодарих на адската дневна жега, превърнала се в задушна нощ, държаща вратите навсякъде плътно затворени, за да не се губи хладният комфорт, създаван от климатиците, с които бяха снабдени всички постройки в комплекса.
Не можеше да се отрече — Гай Гришнак, при все че беше най-гадният кръволок в Кръстовище, се грижеше добре за човешкия си ресурс.
— Така няма да стане! — прошепна ми Тания. — Твърде много миризми се преплитат и объркват човешката ми същност! Подозирах, че може да възникне подобен проблем… Не се плаши от това, което ще видиш след малко, просто ми поднеси дрехата на жена ти, за да я подуша!
Чу се пукот, сякаш непредпазлив крак настъпи съчка. За миг цялото тяло на Тания беше обвито в слаба синкава светлина, контурите му се размиха и затрептяха, коженият ремък с игломета върху гърба ѝ заскърца, като че го обтегнаха. Гърбът ѝ се изви в дъга — процесът на трансформация сигурно беше доста болезнен, защото от гърлото ѝ се откъсна глух стон, който бързо премина в хрипкаво ръмжене, когато промяната обхвана тъканите на ларинкса ѝ. Лицето ѝ се удължи и заприлича на муцуната на чакал, очите блеснаха с рубинена светлина. Нокти като метални шипове със скърцане си прорязаха път навън от ръцете и краката ѝ.