Светлината изчезна също толкова внезапно, както се появи, а съществото, в което се превърна Тания, пристъпи към мен. В уродливия му вид и в начина му на придвижване улових нещо от ония деца на гората — сатирите, илюстрации на които бях виждал в историческите книги и които през вековете нашата така наречена „цивилизация“ не беше успяла да покори, а ги изтреби и затвори жалките им останки в лагери, твърде милостиво наречени резервати.
Поднесох смачканото потниче на Шели към чакалоподобното лице. Тания, продължавах да я наричам с това име, заби нос в него и през тънката материя дланта ми усети изгарящ дъх.
С тихо ръмжене върколачката най-накрая се отдели от дрехата, рязко изви глава по посока на кланицата и направи въртеливо движение с ноктестата си лапа.
Разбрах жеста — трябваше да заобиколим централната сграда и да огледаме постройките от другата ѝ страна.
В жилищния комплекс на работниците, където се намирахме в момента, нямаше и следа от Шели.
Изгубих представа за времето в пълзенето покрай безкрайната сякаш стена. Шумът от вентилаторните перки ме побъркваше, а не ми се мислеше какво ѝ е на Тания с нейните в пъти по-чувствителни сетива.
Бях чел за някакво древно мъчение, при което поставяли челото на човек под равномерно падащи водни капки, твърдеше се, че това докарвало жертвите до лудост. Влачех лакти и колене зад върколачката и постепенно започнах да придобивам усещането, че върху главата ми се изливат тонове вода — цял бучащ водопад.
Вече едва сдържах крясъка си, когато заветният ъгъл се показа. Шумът значително намаля, щом прекосихме късата задна страна на кланицата и пред очите ни се разкри почти огледална картина на комплекса от сгради, който бяхме оставили зад гърба си.
Тания надигна глава, подуши въздуха, извърна се към мен и изръмжа — беше уловила следа. Започна да се придвижва доста по-уверено напред и не се спря за оглед, когато се изравни с първите постройки. Хлътна между тях, а аз я последвах, за да констатирам същата липса на всякакво движение, както и в предишната обитавана част.
Сградата, пред която се озовахме, се оказа най-отдалечената в комплекса. Едноетажна, издължена, с форма на пресечена пирамида, създаваща внушение за ковчег. Беше боядисана в тъмни цветове и ако я нямаше пулсиращата зеленикава светлина, процеждаща се през полуотворените щори на прозореца, ориентиран вляво от централно разположената врата, можеше и да не я забележа.
Върколачката въртеше глава, оглеждайки периметъра за евентуални опасности, но явно не регистрира такива, защото отново насочи вниманието си към вратата и ми направи подканващ жест с лапата си. Приближих се до нея — видях, че няма брава, а само вертикална вдлъбнатина, в която вероятно се пъхаше ръката, за да я отмести настрани.
Протегнах се към кобура с игломета под тила ми, леко разхлабих ремъка му, извадих го и бавно свалих предпазителя му, в стремежа да избегна всякакъв шум.
Дадох знак на Тания да остане при входа, пъхнах лявата си ръка в специално пригодения жлеб и натиснах наляво. Вратата се измести с лекота — релсите, по които се придвижи, сигурно бяха редовно смазвани, защото не произведоха никакъв звук.
Прекрачих и се озовах в тесен коридор, където останах почти минута, за да дам възможност на очите си да се нагодят към оскъдното осветление — същите зеленикави пулсации, излъчващи се някъде отляво.
Тръгнах бавно по коридора, зад къс ляв завой се озовах пред полуотворена врата, откъдето излизаше въпросната светлина.
Изнесох игломета на нивото на десния си хълбок, готов за стрелба, напипах същия жлеб, с какъвто беше снабдена и тази врата и леко я доотместих.
В помещението звучеше тиха музика — някакви струнни инструменти изплитаха бавна тъжна мелодия. Не можах да забележа къде се намира стерео уредбата, защото вниманието ми беше привлечено от друго.
В центъра на стаята, върху болнична кушетка на колелца лежеше Шели.
Зеленикавите пулсации идваха от двата монитора, закрепени на поставки до главата ѝ, които показваха назъбените комплекси на сърдечната ѝ дейност и информацията за артериалното ѝ налягане, пулсовата честота, газовото насищане и прочие. Голото ѝ тяло беше покрито с множество електроди, от ръцете ѝ висяха тънки маркучи на системи. Приличаше на грациозен блед октопод и гледката ме очарова и ужаси едновременно. Някои маркучи бяха свързани с банки, закачени на метални стойки до кушетката, но повечето, сливащи се в общ сноп, влизаха в нещо като бълбукащо цилиндрично стъклено наргиле на пода. От него излизаше само един маркуч, мундщука на който беше захапал съсухрен мъж, полуизлегнал се в удобно кресло, с лице, сбръчкано като стафида, зеленикаво под светлината на мониторите, и затворени в блаженство очи.