Потиснах мигновения импулс да го прострелям в главата, защото все още не можех да се ориентирам в обстановката. Имаше логическо несъответствие — вампирът изсмукваше кръвта на Шели и едновременно с това явно ѝ прилагаше някакви реанимационни мероприятия.
Отново насочих вниманието си към мониторите и усетих как болката, изчезнала в последните часове, се връща в главата ми. Потресен установих, че звуковата им сигнализация със сигурност е изключена, може би за да не се смесва с релаксиращата музика, а това ме беше заблудило за кратък миг. В нормална болнична обстановка апаратурата, регистрирала подобни данни, щеше да пищи като обезумяла, за да събере целия наличен персонал на етажа в бокса на въпросния пациент.
Пресметнах наум индекса между ускорения ѝ пулс и ниското артериално налягане, умение, което бях развил до съвършенство през следването, но даже и да не го бях направил, вече инстинктивно бях разбрал — Шели се намираше в състояние на хеморагичен шок. За същества с грацилна конструкция като нейната това означаваше, че е изгубила поне два литра кръв, а в момента в тялото ѝ течаха процеси, които дори да не я убиеха, щяха да имат необратими последствия.
Точно тогава вампирът, доловил сякаш безмълвния ми крясък, отвори очи — изпъкнали и огромни като на жаба, несъразмерни с дребното му съсухрено лице.
И да се изненада от присъствието ми, не го показа. Извади мундщука от устата си с мляскащ звук:
— Сигурно много ме мразите, нали, доктор Кимерия?
— Йеронимус!
— Виждам, че не сте си губили времето! Да си призная, не съм разочарован! Хубаво е да имаш мъж срещу себе си, не лигаво мекотело…
Докато говореше, движеше леко маркучето с ръка, все едно диригент, ръководещ невидимия си оркестър.
Стоях вцепенен, без да мога да взема решение какво точно трябва да направя. Жена ми умираше на метър и половина от мен, а аз треперех като паникьосан специализант, нещо, което никога не ми се беше случвало, дори в най-ранните години на лекарската ми практика.
Сякаш прочел мислите ми, Йеронимус продължи:
— Боя се, че за съпругата ви вече е късно. В собствено оправдание ще кажа само, че нямахме намерение да оставим нито нея, нито вас живи. Господарят ми може да изгуби много, а ситуацията продължава да е твърде несигурна. Реших, че все пак ще е грехота да похабя такъв качествен материал — завъртя мундщука по посока на Шели. — Знаете ли, доктор Кимерия, аз съм свикнал да си доставям удоволствие! Но… всичко трябва да се върши с вкус. Някои от по-импулсивните ми първосигнални събратя щяха да прегризат гърлото на съпругата ви и да излочат кръвта ѝ за броени секунди. Профани! Вие човек с вкус ли сте, доктор Кимерия? Защото с вас сме почти колеги! През дългите години, прекарани в преследване на удоволствието, след хиляди провалени опити, станах истински експерт в хуманната медицина. Може би ще ви прозвучи нескромно, но постигнах съвършенството! В тялото на жена ви например съм инжектирал превъзходен коктейл от наркотични вещества и водно-солеви разтвори, така удоволствието става хилядократно по-голямо и може да се разтегли до възможния му предел!
— Мръсна гад! — успях най-накрая да промълвя.
— Не с лошо, доктор Кимерия! Вие и съпругата ви сте пешките в нашата сложна игра. Пешките винаги са най-отпред и първи биват жертвани, заради фигурите зад тях! Това обаче по никакъв начин не омаловажава ролята им, защото без тях победата би била немислима! Въпреки всичко трябва да призная, че в момента сте в позиция да изискате преразглеждане на вашия статут. Ще ви помоля да се въздържите от стрелба с игломета. Мисля, че с известни уговорки можем да постигнем компромис и да ви оставим жив…
— Знаете ли какво, Йеронимус — казах и леко се приближих към него с насочения към тялото му игломет, — наистина няма да ви застрелям!
Вампирите са изключително бързи създания, но си личеше, че този пред мен е на доста години — със сигурност беше преживял поне два века, а това не можеше да не се отрази на реакциите му. Наркотиците, които беше приел, заедно с кръвта на любимата ми, допълнително го бяха отпуснали.
Аз, от друга страна, макар и не в първа младост, имах цялата злоба и гняв, натрупани в мен.
Йеронимус така и не разбра как хвърлих игломета и вдигнах крехкото му старческо телце във въздуха, дори беше започнал да разтегля устни в усмивка, осмисляйки последните ми думи. Продължи да се усмихва даже когато го стоварих върху най-близката метална стойка със закачени по нея системи и стърчащата нагоре тръба се показа в средата на гръдния му кош.