Отклоних поглед към мониторите, за да забележа, че промените в показателите на Шели остават относително стабилни. Йеронимус беше прекратил писъците си и бавно потъваше към мрака, а очите му започваха да хлътват и придобиваха отнесен стъклен вид.
Отново хвърлих поглед навън и забелязах, че от бунгалата излизат още вампири. Вероятността някой от тях да е снабден с оръжие, заредено със сребро, се увеличаваше. Изкрещях на Тания, която продължаваше да танцува около третия вампир, да скокне при мен през прозореца, където по-лесно ще можем да отблъснем атаката.
Не знам дали изобщо ме разбра, попаднала в плен на яростната си животинска същност, но в същия миг пробиха първите слънчеви лъчи и започнаха да давят сенките в кръв и злато. Партньорът по танци на върколачката изпищя, когато светлината докосна откритите части на тялото му, и обърна в бяг към сградите на комплекса. Останалите направиха същото, а аз си помислих, че късметът наистина обича смелите!
Измъкването се оказа лесно. Времето, необходимо на вампирите да облекат мудните си слънцезащитни екипи, ни даде добра преднина. Работниците-човеци, излезли пред сградите, привлечени от шума на битката, предпочетоха да кротуват при вида на обляната в кръв тройка — човек и върколак, метнал женско тяло на гръб. Пресякохме пространството до паркинга под смутени погледи. Скокнахме в кабинката на най-близката цистерна и отпрашихме за Кръстовище…
По пътя към шоковата зала, в която Шели доста ни изпоти с колегите от дневната смяна, успях да глътна на крак коктейл от стимуланти, който щеше да ме запази бодър поне до утре сутринта. Тялото ми обаче щеше да плати висока цена по-късно — не бях в първа младост за юначества от подобен род.
Позволих на Тания, вече възвърнала човешкия си облик и чакала ме през цялото време във фоайето на клиниката, да надникне за минутка в бокса на брат си.
— Състоянието му се стабилизира — обясних ѝ. — Продължаваме да го поддържаме в изкуствена кома, но показателите му са наред и органите му работят добре. Можеш да се убедиш, че уринаторната му торбичка е пълна — бъбреците му функционират, а това е едно от най-важните условия за бързото му възстановяване.
Забелязах влага в ъгълчетата на очите ѝ. Коравата върколачка все пак не беше издялана от камък.
— Редно е да се разходиш и до Рутгер! — продължих, докато я изпращах към входа. — Така или иначе, скоро ще се разчуе за подвизите ни в кланицата на Гришнак. В официалните показания и протокола за Стражата съм пропуснал тези подробности, но за улицата няма значение — мълвата вече е тръгнала, улицата скоро ще разбере и с теб ще се озовем в доста опасна ситуация. Рутгер е твоята застраховка. Не е необходимо да му казваш цялата истина. Дори напротив — можеш да обърнеш ъгъла на историята. Дошла си при мен да се информираш за състоянието на Дориан и така си влязла в следите на вампирите, пожелали смъртта му. Ако се замислиш, даже не го лъжеш, просто спестяваш част от информацията. Но Рутгер трябва да знае, че Гай Гришнак желае смъртта на брат ти на всяка цена, защото, докато двамата стари врагове се дебнат, ние ще имаме време да измислим как да се измъкнем от кашата!
Тръгнах си от клиниката едва към петнадесет следобед, когато се убедих, че няма какво повече да сторя за състоянието на Шели. Момичето ми се бореше за живота си, но конкретният казус беше толкова неясен, че не можеха да се дадат абсолютно никакви прогнози за крайния резултат.
До новото нощно дежурство оставаха по-малко от четири часа, време, през което трябваше да се свършат още няколко неща.
Крачех по пустата слънчева улица и изведнъж ме обзе усещането за „дежа вю“. Сякаш отново бях излязъл от онова тежко дежурство, в което докараха върколака с раната от сребърен куршум. Прибирах се в дома си, заслушан в самотните си стъпки…
Наситените със събития часове започваха да се сливат в едно цветно цяло в ума ми и се замислих дали пък не съм предозирал стимулантите.
После пристъпът мина, а мисълта ми пак се завъртя около неясната съдба на съпругата ми. Единственото, което ни беше известно, бе, че с бързите си действия в бунгалото на Йеронимус съм успял да отложа фаталния край. Опасният ДИК-синдром, вече ви говорих за него, също не се прояви и това беше страхотна новина. Никой обаче не знаеше цената, която щеше да плати тялото ѝ, какво точно се случваше с него в момента и дали изобщо щеше да се измъкне от ноктите на смъртта.
Подминах дома си и свих към най-близката от трите стоянки за таксита в квартала. Пет пневмобила събираха топлина върху нажежения асфалт, а шофьорите, излезли на тротоара, пушеха в сянката на уличните дървета. Отворих вратата на първата кола в редицата, единият от пушещите изплю фаса си, стъпка го с крак и се насочи към мен. Дадох му адреса — „Кипарисов хълм“ 16.