— Дан, донеси и чаша за младия джентълмен!
— Чак пък млад — отвърнах, докато се настанявах в кресло, с направо миниатюрни размери спрямо останалите мебели, от другата страна на писалището. — Тази година навърших четирийсет и пет, Херби!
— Е, и? В сравнение с моите осемдесет и девет си просто пале, Арчи!
— Боя се, че ще трябва да отклоня и поканата ти за следобеден аперитив, след по-малко от три часа съм дежурен в Клиниката.
— Клиниката… — професор Костелиан затвори очи и продължи с тих замечтан глас. — Ех, клиниката! Хубаво време беше, Арчи! Преди петдесет години онези дебелогъзи пръдльовци от Академичната общност в Централ си мислеха, че ме изпращат да гния в забвение тук, в Кръстовище, а аз напук изградих едно от най-проспериращите и модерни здравни заведения на територията на Общността! Хе-хе, а какъв пръдльо беше ти, когато седна на студентската скамейка! Още се оригваше на мляко, но спореше с мен по всеки въпрос на всяка лекция и все дебнеше да ме хванеш в крачка, хе-хе…
Сантименталната тирада беше прекъсната от нов рев:
— Дан, умирам от жажда, проклетнико! Донеси тази бутилка веднага или си търси друга работа! Арчи отказва да се присъедини към вакханалията ни, така че му намери някаква безалкохолна пикня!
Очите му се присвиха и се забиха в мен:
— Какво те мъчи, момчето ми? Не си дошъл просто така, усещам го!
Опитах се да издържа погледа му, но миг по-късно гледах гузно встрани.
Отново видях гърчещото се в агония тяло на Йеронимус, побито върху металната тръба. „Скилидката“ с форма на топлийка отново се заби в бузата на вампира, нападнал Тания пред бунгалото.
Поех си дълбоко въздух и издишах, сякаш исках да тласна думите да излязат:
— Мисля, че наруших Хуманната клетва, професоре!
— Остави на мен да преценя това, момчето ми! — отвърна Костелиан, докато поемаше новата бутилка от подноса на Дан. Аз се сдобих с обледенена метална кутийка „Хипер Кола“ и чаша с натрошен лед и шайбички портокал в нея.
Професорът изчака икономът да се оттегли, развъртя капачката с лопатоподобната си ръка и отпи първата глътка направо от гърлото, стар ритуал, с който отдаваше почит на починалите си приятели. Изтри устата си с опакото на дланта и докато пълнеше чашата пред себе си, изрече думите, които бях чувал милион пъти:
— „Еднозъбата кокошка“ е най-доброто уиски на света, а да се хаби чрез изливане на земята е най-гнусното престъпление. Сега искам да ми разкажеш всичко, Арчи!
Думите рукнаха като придошла пролетна река. Костелиан слушаше, без да ме прекъсва — невъзмутим близо двестакилограмов сфинкс и ако от време на време не надигаше чашата си, за да накваси устни, щях да си помисля, че е заспал.
Разказах му за подлата комбинация на Гай Гришнак, за отвличането на Шели и за двете убийства, които извърших, преди да избягаме от кланицата.
Всъщност те бяха проблемът, защото пораждаха морално-етичен конфликт с Принципите, заложени в Устава ни. Човекът, изрекъл Хуманната клетва, се обричаше на ежедневна борба в услуга на Живота с всички възможни средства. Той нямаше право съзнателно да причинява смърт, което беше регламентирано в Първия и най-важен Принцип на Лекарската гилдия в Многополюсната общност, а аз бях погазил този Принцип цели два пъти в рамките на една нощ, с което автоматично бях нарушил и дадената клетва. Формално вече не бях Лекар!
Костелиан дълго мълча, след като свърших. От време на време допираше леко ръба на чашата до устните си, но вече без да отпива. Познавах и този му навик — в състояние на дълбок размисъл, когато се опитваше да съхрани съзнанието си бистро, започваше да прави точно така.
Най-накрая проговори:
— Арчи, аз съм единственият човек в Кръстовище, който знае историята на кървавото ти минало. Дори съпругата ти няма представа какъв си бил, преди да се установиш тук, нали?
Така беше. Още в мига, в който го видях да влиза в лекционната зала, величествен като кораб, бях привлечен от магнетизма на този човек. Инстинктивно усетих, че съм намерил липсвалия ми през годините баща, а месеци по-късно, когато вече бяхме повече от приятели, тук, в хладния дом на Херби, след три бутилки „Еднозъба кокошка“ се бях престрашил и направил признанието си.
— Знаеш, че никога не съм те съдил, а и не мисля, че някой има право да стори това! — продължи Костелиан. — Самият факт, че си успял да излезеш от помийната яма в Паралел, е достоен за уважение! През всичките тези години нито един път не ме накара да се съмнявам в правотата на онова, което вършиш, и мисля, че стана добър Лекар, Лекар с главна буква, Арчи! Точно затова миналото няма никакво значение!