Що се отнася до Хуманната клетва, трябва да бъдеш спокоен, не смятам, че там, в кланицата на Гришнак си я нарушил. Нека ме прощава Всевишният, но съществата, които си унищожил, забележи, не казвам „убил“, са били просто бесни животни, незаслужаващи съдба, различна от тая, която си им донесъл! Когато даваш антибиотик на болния, унищожаваш бактериите и макар по собствен начин това да е форма на убийство, то е оправдано — заради по-голямата полза, която ще донесе на страдащия! Спасил си живота на любимата си жена, Арчи! Нищо друго няма значение!
— Трябва да ти кажа още нещо, Херби! — преглътнах с мъка, после отпих една глътка от ледената си чаша, защото устата ми беше пресъхнала.
Професорът се взря в мен — усетих тъга в погледа му и за пореден път отклоних гузно очи встрани.
— Знам — тихо промълви. — Няма да се спреш, докато не унищожиш Гришнак, нали?!
— Бесен съм, Херби! Така не съм бил бесен от времето, когато прекършвах животите на хора и нехора, сякаш са кибритени клечици! Шели и ти сте двете ми най-скъпи същества на този свят, а негодникът почти успя да ми отнеме едното! Бесен съм, звярът се събуди, Херби! Ще се лее кръв!
— Имаш благословията ми, синко! — Костелиан пресуши чашата си на един дъх и я тресна в плота на писалището. — Знам, че това, което ще сториш, не е редно, но имаш благословията ми!
Точно в седемнадесет часа излязох от дома му по-лек от тичинков прашец.
Глава VII
Кукерите
През годините в Полис Кръстовище, макар и да потиснах демоните, дремещи в разума ми, не престанах да се интересувам от оръжия. Наричах увлечението си хоби, но може да го наречете и компромис — след като рязко минах от другата страна и избрах да застана в услуга на Живота, все пак си оставих отворена вратичка за досег с всичко онова, създадено единствено и само да носи Смърт. Абонирах се за две специализирани издания, където се публикуваха иновации в оръжейната индустрия, извадих си членска карта към един стрелкови клуб и ходех там поне веднъж седмично да се упражнявам. Тялото ми беше позагубило гъвкавостта си в заседналото ежедневие на практикуващия хирург, прекарващ часове в операционната зала, личеше си, че съм сложил и някой друг излишен килограм върху него, но ръцете ми останаха все така ловки, а зрението — остро. Поддържах уменията, придобити в буйната ми младост, когато газех в кървави реки, с тайната надежда, че никога повече няма да влязат в употреба!
Да, но демоните се събудиха, събудиха се по-жадни отвсякога, а най-страшното беше, че цялата ситуация даже започваше да ми харесва.
Малкият хотел, с ресторант на първия етаж, за който знаех, че е нещо като щабквартира и сборен пункт на хората на Кара Танас, се намираше на Тринадесета улица, в един западнал квартал на града, носещ просто безличното име-цифра Двадесет и втори. Разстоянието от дома на Костелиан дотам беше доста голямо, тъй че се метнах в поредното пневмо-такси.
— Убеден ли сте, че са ви дали правилен адрес, господине? — попита ме шофьорът, около петдесетинагодишен, с рехав мустак и зъби на бобър.
Сигурно беше човек с доста стаж зад волана и добре знаеше улиците на Полиса.
На всеки що-годе разумен човек беше ясно, че въпросният хотел е просто фасада, зад която Кукерите въртят дребния си бизнес с наркотици и проститутки, и всеки гледаше да стои по-надалеч от такива опасни места. Шофьорът, подлъган от спретнатия ми вид (в клиниката бях успял да се изкъпя и преоблека), си мислеше, че нямам представа къде отивам. Навярно ме взимаше за поредния заблуден книжен плъх, а бялата ми риза и панталонът в същия цвят, заедно с малкото кожено куфарче в ръката ми, допълнително засилваха тази представа.
— Точно това е адресът, приятелю! — усмихнах се в отговор и видях как погледът на шофьора леко помръкна — за миг ме превърна в дегизиран перверзник, тръгнал да задоволи животинския си нагон за плът и дрога.
Колко далече от истината беше!
Трябваха ми играчки за сеене на смърт, по възможност разнообразни и със сигурност не такива, каквито можеха да се намерят в официалните магазини за оръжие. В Кръстовище Кукерите нямаха онази мощ, която познавах от времената в Полис Паралел, но и доста по-ограничените ресурси, с които разполагаха, щяха да са ми напълно достатъчни.
Нуждаех се от поне два игломета висок клас, не като антиките на Тания, с които проникнахме в кланицата, а от ония, дето можеха да произвеждат по петнадесет изстрела и са снабдени с два резервни пълнителя в специални приставки от двете страни на дръжката си. Бяха тежки и неудобни за носене, но пък ти даваха гаранция за четирийсет и пет изстрела единия, което беше съвсем прилично.