— Вярно! — щракна с пръсти и смачка угарката в черния пластмасов пепелник. — А как така освен всичко друго си и Кукер от Паралел.
— Това е дълга история! Достатъчно ти е да знаеш, че преди доста време наистина бях част от организацията на Григо. После напуснах, с благословията му, разбира се, но призраците от миналото се върнаха…
Кара Танас дълго се взира в мен с кръвясалите си очи. Щракна табакерата си и извади нова цигара. Поднесох му огънче за втори път.
— Никой не напуска Братството току-така, докторе! — промълви, втренчен в мен.
Издържах погледа му и отвърнах с дяволита усмивка:
— Аз не бях никой, Кара Танасе…
Вой протяжен, все едно песен на банши, разряза с невидимо острие нишките, които плетеше разумът ми. Направих почти съвършен скок в креслото, а сърцето ми се качи в ушите. Отначало не успях да осъзная какво точно се случва, после фиксирах сигналното табло, свързано с боксовете в интензивния сектор. Мигаше червената лампичка на бокс номер четири — боксът на съпругата ми.
Затичах се по коридора с хриптящи гърди и абсурдното прозрение, че цигарите ще ме убият, ако не ги спра. Нещо повече, опитвах се да разбера дали обикновеният тютюн, или комбинацията му с халюциногенни препарати скапва повече белите ми дробове. Мозъкът ми като че ли беше включил някаква своя защита, отклоняваща мислите ми от случващото се в бокса, в опасението си, че тревогите по Шели могат да го изпържат.
Още през остъклението видях любимата си полуизправена в леглото. Движеше ръцете си като кукла на конци. Лицето ѝ белееше като варосано, единствените тъмни петна по него бяха широко отворените очи, в които се четеше неподправен ужас, и устата с напъхана между зъбите интубационна тръба, зейнала в безмълвен вик.
Дежурната сестра, успяла да се отзове по-бързо от мен, просто се суетеше край нея, без да прави нищо съществено, паникьосана от невъзможността на ситуацията.
Приближих се разтреперан, втренчен в мониторите — показателите върху тях бяха в потресаващ дисонанс със състоянието на съпругата ми. Пулсът, учудващо забавен, и артериалното налягане — със съвсем нормална амплитуда, не показваха никакво отклонение. Вълните, регистрирани от енцефалографа отговаряха на тези при дълбок сън и нямаше как иначе да е — лично бях присъствал при седирането на Шели — наблъскахме я с конски дози лекарствени коктейли, за да я държим в покой.
По всички правила на медицинското изкуство съпругата ми би трябвало да спи, а не да буйства върху леглото, или поне апаратурата би трябвало да реагира по някакъв начин. Всъщност това явно беше сторил с влудяващото си виене само детекторът за мускулна активност, фиксиран върху бедрото ѝ.
Отстраних леко медицинската сестра и изключих алармения сигнал. Погалих любимата русолява главица, после нежно я натиснах към възглавницата. Наместих две почти изскубнали се от абокатите системи.
— Кротко, миличка! Трябва да лежиш спокойно, най-лошото мина!
Изричах клишираните лесносмилаеми фрази, обаче Шели едва ли ме разбираше. Продължаваше да върти огромните си очи, досущ като пациентите, които приемахме в клиниката с вече засегнат от съдовия инцидент мозък, но все още в съзнание. Сякаш искаха да ти кажат нещо, а силите им стигаха само за това — пулеха се и преглъщаха с усти, като риби, извлечени на брега. Гърдите ѝ трескаво се вдигаха и отпускаха, без да следват ритъма на командната апаратура. От ъгълчетата на устата ѝ, покрай пластмасата на тръбата, се стичаха слюнки. Чуваше се и ръмжене като от куче с намордник.
Обърнах се към сестрата, която стоеше встрани от мен и ни наблюдаваше с очи, подобни на Шелините.
— Извикайте доктор Дойл! Легнал е в спалното помещение до къта за отдих!
— Имаш ли обяснение за това, което се случи? — попитах приятеля си токсиколог половин час по-късно, докато дърпахме бързи цигари край фонтанчето на Тирон.
Шели, вече дишаща самостоятелно и изведена от медикаментозната кома, отново беше заспала в бокса си под наблюдението на медицинската сестра.
Колегата Дойл ми подари онази негова момчешка усмивка, която не слизаше от устата му и в най-напрегнатите ситуации.
— Арчи — рече и издуха поредица от ароматни клъбца, — не си забравил какво обичаше да казва нашият любим професор Костелиан: „Мили момчета, болест книжки не чете!“. Лекарят, с присъщия си оптимизъм, се опитва да повярва, че отлично познава състоянието на пациента си, в най-добрия случай е проучил десетки, даже стотици сходни казуси, направил си е съответните изводи и точно когато си мисли, че владее ситуацията — хоп — с пациента става нещо, което разбива всичките му теории на пух и прах. Доста неща при V-вируса не са ни ясни. Знаем, че тялото на Шели със сигурност е влязло в контакт с този агент, но дали ще се зарази, или ще го надвие, само бъдещето ще покаже. А това в бокса си беше равносилно на чудо. По-малко от двадесет и четири часа, след като е изгубил почти шейсет процента от кръвта си, пациентът тръгва към оздравяване и органите му започват да функционират плашещо добре… Аз лично нямам отговор на въпроса ти…