— На колко години каза, че си, мой малък приятелю? — попита ме Григо вечерта след запознанството ни в ресторанта.
Намирахме се в дневната на крайградската му вила. Изпънал се върху удобно канапе, отпивах синт-као — сладка зелена напитка с вкус на какао, а главатарят на кукерите, седнал във фотьойл до незапалената камина, преглъщаше нещо, съдържащо ужасяващи пропорции от различни видове алкохол, което нарече коктейл „Пиратка“, докато го забъркваше с шейкъра.
Пристигнахме във вилата през малките часове на нощта в пневмобил с подсилена броня, ескортирани от три други коли с гардове. Григо се разпореди на прислужниците да ми приготвят стая за спане в техния отсек, после ме доведе тук, „за едно последно питие“, както се изрази.
— Единадесет и половина! — изрекох с изкуствено удебелен глас и млъкнах в тревожно очакване на някоя шега по отношение на възрастта ми.
Григо обаче остана съвсем сериозен, докато отпиваше на дребни глътчици от халбата с „Пиратката“. Очите му, след часове здраво наливане, продължаваха да са учудващо трезви и да ме изучават, сякаш ме виждаха за първи път.
— Да-а — каза най-накрая, — помията на улицата те е заляла твърде рано, но все още не те е удавила!
Черно-бялата му усмивка отново изгря:
— Според очевидците, си опушкал ония неживи копелета за време, колкото мигване на окото! Това даже в бандата ми го могат само шепа хора!
Усетих, че се изчервявам от похвалата и в опит да прикрия колко съм възбуден, поднесох чашата към устните си, но треперещата ми ръка блъсна порцелана в зъбите ми с предателско потракване.
Главатарят на кукерите като че ли не забеляза. Беше придобил замислен вид, а погледът му сякаш минаваше през мен.
— Гледам те и не мога да се начудя — откривам толкова много прилики с теб, когато бях на твоите години! Все едно съм се качил в машина на времето и съм се върнал в миналото, за да се запозная със себе си… Усещането е доста странно!
Стана от фотьойла и закрачи тежко като мечка в пространството около камината. Беше захвърлил елека със звънците и върху голите мускулести гърди, под дискретното осветление в помещението, затанцуваха сенки, които сякаш съживиха татуировките му.
Приближи се към канапето и се надвеси над мен. Усетих алкохолния му дъх.
— Харесвам те, мой малък приятелю, нали мога да те наричам Ачи?
— Ъ-хъ — отвърнах смутено, — така ми викат и на улицата.
— Е, Ачи — очите му с лазуритен цвят за пореден път ме погълнаха, — какво мислиш да правиш оттук нататък със себе си?
Да си призная, въпросът му ме изненада.
— Ами аз… — почнах да мънкам — нали такова… съм вече в бандата…
— Разбира се, че си в бандата! — Григо повиши леко глас, като че отговорът ми го подразни. — Но неуки главорези при мен с лопата да ги ринеш! Я кажи на училище ходил ли си?
Обясних му, че из сиропиталищата криво-ляво съм успял да завърша трети клас.
— Ама даскалъкът не е за мен! — продължих и твърдо срещнах погледа му. — Искам да стана член на Братството и вярно да ти служа за страх на всички врагове!
Григо ми обърна гръб, после отново се отпусна във фотьойла, придърпа една табуретка с босото си стъпало и изпъна крака върху нея. Вдигна халбата си като за тост, а докато изричаше тирадата си, табуретката жално проскърцваше в унисон с мислите ми.
— Имам две новини за теб, Ачи, хубава и лоша! Ще започна с хубавата — вече си мой Талисман и всеки негодник във всяко кътче на Полис Паралел още утре ще е разбрал това! Лошата е, че ще се наложи да се потиш над учебниците! Често съм си мислил кое нещо бих искал да променя в живота си, ако можех, и знаеш ли какво открих — щеше ми се да съм образован поне малко! Вярно, създадох могъща банда и не твърдя, че мускулната сила не е била полезна, но най-важните хора, колкото и странно да звучи, се оказаха очилатите писарушки с дебелите тефтери, които до ден-днешен движат легалния ми бизнес! Наистина те харесвам, затова реших да каля мускулите ти, но да се погрижа и за мозъка ти, а след време, бъди сигурен, ще си ми благодарен!
На другия ден се запознах с господин Ренето…
Господин Ренето буквално влетя в живота ми, дребен и пъргав като винена мушица.
На ръст беше не повече от метър и петдесет, коса — старателно намазана с гел и зализана назад. Тънки като конци мустачки стърчаха право нагоре покрай тесните му ноздри и създаваха внушение за две миниатюрни рапири, които дуелиращите се са отдалечили в мига, преди пак да ги кръстосат. Черни очи лъщяха като петролни петна върху мургаво лице, на което можеше да дадеш и тридесет и осемдесет години.