Упоителят, въздебел мъж в бяла болнична престилка, с плешиво теме, обградено от ореол черни къдрици и покрито със ситни потни капчици, се беше привел над леглото на върколака. Дишаше тежко, докато махаше от тялото му електродите, свързани с регистриращите устройства. Беше изключил и алармената сигнализация, която в противен случай щеше да се задейства.
Въпреки че климатичната инсталация и аспирацията работеха с напевно жужене, цялата стая вонеше на пот. Дебелакът пуфтеше тежко и все още не ме беше усетил зад гърба си. Под ръкавите на бялата му престилка бяха избили мазни кафеникави петна. Нямаше как да объркам тази гледка — от километри можех да позная (а и да подуша) интерниста Хауърд Хенри, когото всички в клиниката наричаха Хауи.
Беше добродушен веселяк и последният от персонала, като изключим верния ми приятел Дойл, разбира се, когото очаквах да видя в ролята на убиец. В момента обаче Хауи се канеше да стане точно такъв. Бръкна в страничния джоб на престилката си и извади спринцовка с трепереща ръка. Опита се да махне капачето на игличката, ала нервното напрежение му изигра лоша шега и я изпусна на земята.
— Венозните манипулации се учат още през лятната практика на третата година от следването! — казах.
Дебелакът изквича и подскочи, а ако не беше сериозността на ситуацията, можеше даже да се разсмея.
Обърна към мен запотеното си почервеняло лице и запелтечи:
— К-к-кой сте вие?
Очите му зад стъклата с висок диоптър бяха направо огромни. Около тлъстата му гуша висеше надиплена филтрираща маска „нос-уста“
— Някой, който не иска да види как добър колега се превръща в Осквернител на Убежище! Не вършѝ глупости и не правѝ резки движения, защото тази машинка ще те извади от строя, преди да успееш да мигнеш! — завъртях зашеметителя пред лицето му, въпреки че като гледах как се гърчи от страх, едва ли щеше да ме нападне. После си казах, че и двамината от патрула са видели само един потен шишко, приближаващ се към тях и навярно са се хилели наум, а сега лежаха в безпаметно състояние до стената.
— Искам бавно да отделиш ръце от тялото си, за да мога да ги виждам през цялото време.
Хауи последва командата ми, а петната под мишниците му започнаха да нарастват като петролни разливи.
— С какво те държат вампирите, приятелю? — попитах.
— Арчи? — може би разпозна гласа ми, а може би знаеше, че не е първият, когото са се опитали да вербуват, и беше направил връзката.
— Същият, леко дегизиран — нямаше смисъл да крия. — Какво ти сториха, Хауи?
Дебелакът сякаш се смали пред мен. Изпод очилата му с масивни рогови рамки рукнаха едри сълзи, а под носа му се стече тлъст сопол. Хауи под смръкна и хълцайки, заговори:
— Комар… играя комар, откакто се помня, Арчи… Преди можех да го контролирам и залагах колкото да си начеша крастата, но напоследък доста задлъжнях, докато се усетя, се оказах висящ с близо петдесет хиляди полкреда в едно от казината на Гришнак… Сигурно се питаш как съм могъл да навъртя такава огромна сума… Доскоро ми даваха да играя на кредит, казваха да не бера грижа, ще им се издължа, когато мога… Само че от няколко дни започнаха да ме притискат да върна парите, трупали се лихви… А снощи ме отвлякоха от дома ми, заведоха ме на някакво ужасно място и изсмукаха кучето ми… Знаеш, лабрадора ми — Оскар, изсмукаха го като мушмула, Арчи и изпиха кръвта му пред мен… Казаха ми, че ще съм следващият, ако не убия върколака…
Усетих, че ще експлодирам от гняв. Мразех начина на действие на тази вампирска сган, използваща виртуозно комбинацията от страх и болка. Бяха наранили обичната ми жена, а старият ерген Хенри беше изгубил домашния си любимец.