Докато се случваше всичко това, долната „палачинка“ също се приплъзна нагоре и скоро се получи подиум, идентичен с първия преди разцепването му. Гладко полирана, съвършено бяла арена, по която много скоро щяха да потекат реки от кръв.
Повечето от гостите вече се ориентираха към секторите и започваха да сядат.
Допих виното си, после бавно завъртях тяло, опитвайки се да съзра цифричката тринадесет върху някое от стъклените заграждения. Видях я малко по-нататък, пътьом си взех друга чаша от минаващ край мен сервитьор. Виното, бледорозово на цвят, се оказа доста по-леко и воднисто на вкус в сравнение с предното. Но това ме устройваше идеално — трябваше да запазя разума си бистър, защото се очертаваше дълга нощ.
Открих името си, написано на изящно сгъната и изправена картичка върху една от масичките в сектора, а до нея имаше оставена и програма с двубоите за вечерта. Седнах в крехкия на вид стол — оказа се точно толкова неудобен, колкото бях предположил преди малко. Поздравих мъжа и жената, разположили се на другите две места, и след размяната на кратки любезности от рода на „Каква хубава вечер!“, „Очертава се страхотен купон“ и прочие, се съсредоточих върху програмата.
Замислих се върху това, което щеше да последва, и ме обзеха противоречиви чувства. Гладиаторските борби бяха едно от най-популярните и обичани зрелища на територията на Общността. Хората просто обожаваха да наблюдават чуждото страдание, а ако от цялата работа можеха да изкарат и малко пари, ставаше прекрасно. Знаех, че в древността помежду си са се сражавали предимно роби, военнопленници или хора, нарушили по някакъв начин закона. В днешния сбъркан и кървав свят обаче този занаят се упражняваше от професионални бойци, със свои мениджъри и треньори, рекламен екип и всевъзможен помощен персонал. Всичко беше подчинено на интересите на бизнеса, а нямаше по-успешен бизнес от този, който задоволява низките страсти — насилие и хазарт; обединени в едно, се оказваха доста печеливша формула.
От друга страна, съвременните гладиатори бяха свободни хора, които вършеха това доброволно, имаха и тлъсти застраховки живот, обезпечаващи близките им при евентуален фатален изход, макар че най-често битката свършваше, когато единият от противниците се признаеше за победен, като паднеше на колене и захвърлеше оръжията си. Всеки боец имаше правото да поиска милост и да получи такава.
Продължавах да размишлявам върху тези неща, стигайки до извода, че в миналото си се бях нагледал на прекалено много насилие, за да стана ревностен почитател на точно този тип развлечения.
Малкото черно черепче, нарисувано под часа на последната битка, привлече вниманието ми. Взрях се в него, като за кратък момент не можах да асимилирам сетивната информация. После схванах — беше написано и с букви, ако някой (в което се съмнявах) случайно пропуснеше уродливия символ.
„ДВУБОЙ ДО СМЪРТ“, гласеше написаното — ето какъв щеше да бъде триумфалният завършек на галавечерта, организирана от Гай Гришнак.
В много редки случаи гладиаторската битка можеше да се регламентира като такава (лично аз не бях наблюдавал смъртоносни двубои), но това ставаше предварително, с нотариално заверени съгласия на двамата участници, в които се отказваха от претенции към евентуалния си убиец и съответно от търсенето на наказателна отговорност от него.
„ДВУБОЙ ДО СМЪРТ“ — препрочитах надписа, черното черепче ми се хилеше под цифрите, указващи времето на срещата, препрочитах и имената на двамата участника, с усещането, че нещо не е наред.
А когато прозрението най-сетне проби мисловната бариера, едното от имената буквално ме изстреля двадесет и две години назад във времето…
Глава XIV
Змиеликия
Помислих, че получавам инфаркт, така силно беше стягането в гърдите ми, че го почувствах като огнен обръч. Болезнена тръпка се разля и по протежението на лявата ми ръка. Помислих също, че ще бъде наистина жалко да умра толкова внезапно.
Като човек, който ежедневно се сблъсква със смъртта, добре знаех, че рано или късно старата госпожа с черната мантия и ръждивата коса ще почука и на моята врата, но исках, когато дойде този момент, да съм сложил в ред земните си дела. Мисълта, че любимите ми хора могат да останат неотмъстени, ме накара да се овладея. Отворих уста и вдишах дълбоко, паренето постепенно отслабна. Молех се съседите ми по маса да не са забелязали състоянието ми, ала вниманието им остана все така приковано към случващото се на увисналата във въздуха сцена.