Поради тази причина паметта ми изневерява за някои дребни подробности, но мога да възстановя грубата последователност на събитията, довели до конфликта.
Със сигурност съм запомнил тишината и погледите. От тонколоните на ресторанта не звучеше музика, хората се наливаха мълчаливо и се изяждаха с очи. Напрежението витаеше още от самото начало и в това нямаше нищо чудно — на едно място се бяха събрали членове на групировки, постоянно враждуващи помежду си. А фактът, че главатарите се опитваха да си стиснат ръцете в стаичката отзад, по никакъв начин не успяваше да разведри взривоопасната обстановка.
Добре си спомням и друго нещо — вниманието ми веднага беше привлечено от колоритната особа на Змиеликия. Седеше на съседната маса като излята от метал статуя и сякаш неподвластен на случващото се около него.
Не се знаеше кой вятър го е запилял точно в нашия град. Един ден се появи — около тридесетгодишен, смъртоносен като отровната змия, чиято окраска беше копирал върху главата и шията си. Не се опита да се прилепи към някоя банда, а заработи като свободен наемник. Изпълняваше всякакви кървави поръчки, стига да получеше добро заплащане, и не отказваше дори най-мръсните задачи. Това бързо му създаде сериозна репутация на Улицата. Тази вечер беше дошъл като част от групата на преките ни конкуренти в търговията с дрога — Тринайсетиците, от които именно откопчихме апетитния квартал.
Може би алкохолът си е казал думата, в комбинация с младежката ми напереност, може би причината се коренеше в ония прословути игрички на случайността, която ни постави на съседните маси, но реших, че по някакъв начин трябва да провокирам Змиеликия.
По това време тъкмо навлизах в двадесет и втората си година — образован, с опасни умения, даващи ми увереността, че целият свят е в краката ми. Светът, разбира се, се изчерпваше с границите на Полис Паралел, който така или иначе не бях напускал дотогава, но всяка отрепка в него познаваше Ачи — Талисмана на Григо, а това ми беше предостатъчно.
Исках и Змиеликия да разбере кой съм.
Опитах се да уловя очите му, ала мъжът не помръдваше, нито пък се докосваше до храната и напитките. Ако не виждах лекото потрепване на мускулестите гърди под ризата му, като нищо щях да реша, че е умрял в такава поза. Започнах да изпитвам раздразнение.
„Какъв е тоя тъпанар — мислех си, — който не иска да удостои с поглед Ангел Китанов — Ачи, най-коравия кукер?!“
Ръката на господин Ренето полегна върху свития ми юмрук. Дребничкият мъж, седнал на масата до мен, явно беше усетил какво става в замъглената ми от алкохола и гнева глава.
— Демон е тоз’ човек, Ангел, не се закачай там — прошепна ми. — Достатъчно много пил таз’ вечер…
В онзи момент ми се стори, че съм доловил уплаха в гласа му и това още повече ме разяри. Не можех да си представя, че нещо на този свят е способно да притесни господин Ренето, моя Учител. Сега, през погледа на изминалите години, съм сигурен, че тогава наистина усетих страх в гласа му, само че грешно съм го интерпретирал. Господин Ренето е изпитвал страх не за себе си, а за мен, защото подобно на играч на шах, който предвижда ходовете си напред, той е „видял“ какво ще се случи след малко.
Отблъснах ръката му и се изправих.
— Ей, гущер! — изревах — никаква реакция. — Ей, гущер, на теб говоря! Обърни смешната си изрисувана глава и ме погледни!
Змиеликия се обърна към мен. Видях очи, черни като качулката на смъртта. Видях жълти зъби, покрити с кафеникави петънца, оголени в зловеща усмивка. И в същия миг разбрах. Всичко в поведението му отпреди малко — замръзналата поза, каменното, немигащо изражение, всичко това е било всъщност провокация от негова страна. Съвсем съзнателно е избрал масата до мен и е започнал да играе своя хитър театър, с очакването, че аз като последен абдал ще се хвана.
И очакването му се оправда.
Тишината в ресторанта, ако това изобщо беше възможно, стана абсолютна.
После Змиеликия заговори, гласът му прозвуча като парче плат, което раздираха.
— Не са ли те учили в присъствие на истински мъже кротко да ближеш сополите си и да отваряш покритата си с мляко уста само когато ти зададат въпрос?!
Господин Ренето също се изправи от дясната ми страна — дребен, приличащ на черна врана в странната си копринена дреха.
— Ангел извинява се за свои думи, господине! Ангел не искал вас обиди!
Долових нервен смях по масите — ужасният акцент на учителя ми обикновено действаше така.
Татуираният мъж дори за миг не отклони очи от мен. Помислих си, че точно така змията хипнотизира жертвата си с поглед.
— Старче, защо не оставиш аз да преценя какво е искало това сополиво пале?!