Ерик Симон
Кливиа Неман
Добре стана, че се срещнахме точно тук. Помните още нашия неотдавнашен спор, нали? Сега ще ви докажа, че много подценявате техниката.
Да, ще ви докажа. Виждате ли младата жена отсреща до информата? Да, онази с ексцентричната прическа. Едва ли някой не би я забелязал. Името й е Кливиа, Кливиа Неман. Вярно, звучи старомодно. От месец и половина идва тук и с часове седи пред информата. Лично аз съм в информационната агенция само два-три дни през седмицата, но колегите твърдят, че тя действително всеки ден е тук.
Разбира се, и на мен ми се стори необичайно. И така събрах сведения за нея. Знаете добре, че за нас не е трудно, черпим вода от извора, така да се каже. И имаше защо. Тя е на 30. Но е родена преди 114 години. Разбирате за какво говоря — дилатация на времето, проблема за завръщането.
Не, не, не самата тя! Съпругът й излетял. Ако водехме този разговор преди, да речем, 50 или 60 години, щяхте веднага да се досетите за какво става въпрос. Тогава хората все още си спомняха Едуард Неман. Но днес, когато вече никой не се интересува от подобни космически полети — също резултат от непоследователното ни отношение към техниката…
Знам, за това вече сме говорили. Но може би примерът ми ще успее ла ви убеди? Всъщност станало е така: Преди 86 години излетяла Осмата междузвездна експедиция. Всичките единадесет души от екипажа били мъже и само един от тях, именно този Едуард Неман, бил женен. Щастлив брак, както се казва. В днешно вре ме, когато повечето хора смятат дългите космически полети за безсмислени и безотговорни, едва ли някой ще разбере защо семейство Неман се е съгласило на тази раздяла. Но те са мислели другояче, били решили тази експедиция да излети и Неман — също. Тогава са се поставяли все още твърде големи изисквания към квалификацията и конструкцията на астронавтите, а Неман бил най-подходящият от всички.
По онова време хората вече са можели доста добре да преценяват шансовете, които даден астронавт е имал, и възможностите му да преодолее опасностите в космическото пространство, разбира се, известните за тях опасности. Тоест устойчивостта на организма спрямо различни болести, като подсветлинен шок, способността да се реагира бързо и правилно в необичайни ситуации и други подобни. Годните за полет и многостранно квалифицирани планетолози все пак не били много и вероятността Неман да се върне била най-голяма. Ако не той, трябва да излети някой друг с по-малък шанс за завръщане. Във всички случаи щели да намерят някого, тогава не е могло да става и дума за преустановяване на звездните полети.
Знаех, че ще заговорят за „технически фетишизъм“, за израждане на техниката в самоцел или ще употребят някоя друга подобна модерна фраза, модерна, не нова. И просто не е вярно, че тези експедиции се провеждали само защото били възможни в техническо отношение или пък защото съществуващият организационен апарат автоматично възпроизвеждал смисъла на своето съществуване, както се казва днес, или просто ad maiorem gloriam scientiae.1 Всичко това положително е изиграло определена роля, но е осъдително. Най пече че внезапното прекъсване на серията експедиции би обезсмислило предишните полети и дългогодишната новаторска работа, тоест труда на човека, а не работата на някакви си машини. С една дума, въпросът бил не да ли да се лети изобщо, а кой да излети.
Прав сте. Тук наистина е имало конфликт, защото на Неман, най подходящият за тази цел, е било много трудно да се сбогува със Земята, тъй като това означавало и раздяла с жената, която обичал. Но това нямало нищо общо с обективната преценка на годността му, тоест с шансовете му да оцелее. Било негов личен проблем, и виждате ли — оказало се, че точно това може да се разреши с последователно, непредубедено използване на техниката, която според някои само създава нови и излишни проблеми.
Ако не се лъжа, още през XXI или XX век са правени експерименти за замразяване на хора и съхраняването им чрез продължителен анабиозен сън. Тези ранни опити така или иначе се провалили и дълго време след това не били повтаряни. Но в крайна сметка бил открит надежден метод за съживяване на консервираните и онази жена там, Кливиа Неман, се възползвала.
Две години след излитането на експедицията, след като вече била прекъсната всякаква връзка с кораба, тя се подложила на замразяване, за да дочака съпруга си. Отказала се от всичко — от приятели, познати и роднини, отдавна вече умрели, от работата си, за която днес ще й липсват необходимите знания, от обкръжаващата я среда, от времето, в което е живяла — само заради него.
Преди повече от година тя била размразена и вече е свикнала, поне отчасти, с действителността. Но няма никакви близки; въпреки усилията на психолозите тя е останала дете на своето време, на миналия век — но тя точно това иска, защото съпругът й я помни такава. Страхува се да не загуби любовта му, ако се промени, ако се приспособи към една епоха, в която са се изменили не само средствата, но и целите; в която смелостта на мъжа й и другарите му, макар и непонятна, все още е на почит. Изпитала сама трудностите на новото време, сега иска поне тя да остане непроменена, за да може съпругът й да намери някаква опора. Така поне мисля — тя, разбира се, не ми го е казвала. Дори да искаше, едва ли щеше да свикне с нашето време, но това не би трябвало да я притеснява, най-малко в началото. Тя очаква късче от своето време, онова късче, което е било най-важно за нея.