Лорънс Дърел
Клия
Александрийски квартет #4
На баща ми
Първото и най-прекрасно качество на природата е движението, което безспорно я оживява, ала това движение не е нищо друго освен една непрекъсната поредица от престъпления, тя е такава само благодарение на престъпленията.
Първа част
I
Тази година се родиха повече портокали от обикновено. Грееха в беседките си от лъскави зелени листа като фенери и леко потрепваха сред огрените от слънце горички. Сякаш с нетърпение очакваха да отпразнуват нашето заминаване от малкия остров — защото най-сетне дългоочакваната вест от Несим бе пристигнала и като повиквателна ни зовеше да се върнем обратно в света на престъпността и порока. И тази призовка щеше да ме погне неумолимо към единствения град, който за мен винаги е висял във въздуха между илюзиите и действителността, между материята и поетическите образи, които изникваха в съзнанието ми само при произнасянето на неговото име. Един спомен, казах си аз, фалшифициран от желания и впечатления, полуосъществени върху белия лист. Александрия, столицата на моите спомени! Всичките ми писания са заимствани от живите и мъртвите, докато самият аз се бях превърнал в нещо като послепис на писмо без край и без клеймо…
Колко дълго бях отсъствал? Не мога да изчисля, въпреки че календарното време ни дава смътна представа за онези зони, които делят човек от човека, ден от деня; ала през целия този период аз бях останал да живея там, в истинската Александрия на моите съкровени спомени. С всяка страница, с всеки пулс на сърцето се предавах, потъвах в онзи необикновен организъм, от който навремето ние всички бяхме част — и победители, и победени. Древен град, който се променя под художническите щрихи на мислите, обсадили значенията, който кресливо се бори за своята идентичност; и някъде там, върху черните трънливи географски издатини на Африка продължаваше да диша изпълнената с ухания истина за това място, горчивата несмилаема билка на миналото, същността на спомена. Вече се бях заел да запазя, класифицирам и анотирам това минало, преди да бъде окончателно изгубено — такава бе задачата, която сам си бях поставил. Ала именно в нея се бях провалил (или пък тя бе неосъществима?), защото едва балсамирал в думи един аспект от миналото и ето, постъпваха нови данни, нахлуваха и разрушаваха отправната ми точка, основния ми критерий и всичко се разхвърчаваше във въздуха само за да бъде отново сглобено в непредвидими, непредсказуеми модели…
„Да преработиш действителността“, както се бях изразил някъде; какви дръзки самонадеяни думи — защото действителността е която ни работи и преработва, върти ни на бавното си грънчарско колело. И все пак, ако съм бил обогатен от преживяванията на тази островна интерлюдия, то е било заради пълната невъзможност да опиша съкровената истина за този град. Изправих се лице в лице със самата същност на времето, тази болест на човешката душа. Бях принуден да призная провала си върху хартията. Ала странно, самият акт на писане ми донесе неочаквано прозрение за неспособността на думите, които потъват една по една в бездънните пещери на въображението, смаляват се и изчезват. Скъп начин на препитание, да; ала нас, творците, ни привлича живот, подхранван от тези именно странни похвати на себетърсенето.
Има и нещо друго… щом аз съм се променил, защо това да не е станало и с моите приятели — Балтазар, Несим, Жюстин, Клия? Какви ли нови аспекти щях да разпозная в тях след изтеклото време, когато отново попаднех сред познатата ми среда на един нов град — град, погълнат от хаоса на войната? Ето, тук е пречката. Това не знаех. Опасенията трептяха в мен като Полярната звезда. Не можех да се откажа от трудно завоюваната територия на моите мечти и сънища в полза на нови образи, нови градове, нови разочарования, нови привързаности. Притисках в обятията си своите собствени представи за мястото като мономаниак… Нямаше ли да е по-умно да си остана, където съм, чудех се аз? Може би. Ала знаех, че трябва да вървя. Точно така, още тази нощ трябваше да тръгна! Самата мисъл бе толкова трудносмилаема, че се насилих да я прошепна на глас, за да я чуя.
Бяхме прекарали последните десет дни, откакто вестителят ни посети, в златното безмълвие на очакването; и времето бе в пълен унисон с притихналите ни души — поредица от съвършено сини дни, безветрие и спокойно море. Стояхме изправени между двата пейзажа, измъчвани от неохота да се разделим с единия и от копнеж да срещнем другия. Затаили дъх, неподвижни като чайки, кацнали върху стръмна скала. И ето, несходните образи вече се смесваха, сепваха ме насън. Например островът и моята къща там, опушено сребристите листа на маслините и бадемите, сред които се лутаха червеноноги яребици… потъналите в тишина горски усои, където само козелското лице на Пан можеше да се мерне. Простото прозирно съвършенство на формите и цветовете не приемаше мрачните предчувствия, които ни връхлитаха. (Небе, пълно с падащи звезди, изумруденият прилив, пустите плажове, писъкът на чайки над белите, извеждащи на юг пътища.) Ала този свят на елинизма бе вече пропит с мириса на забравения град — издадена в морето суша, където потни морски капитани преливаха и преяждаха до смърт, пресищаха зажаднялата си похот в прегръдките на черни робини с очи на покорен спаниел. (Огледалата, сърцераздирателната песен на сладкопойни закачулени канарчета, бълбукането на наргилета с розова вода, ароматът на пачули и китайски тамян.) Изяждаха се едно друго, тези мои несъвместими мечтания. И аз отново видях приятелите си (не само като имена), а вече озарени от решението за моето отпътуване. Този път те не бяха само сенки от писанията ми, а живи хора от плът и кръв — дори и мъртвите сред тях. Нощем отново се разхождах по онези криволичещи улички с Мелиса (в съзнанието ми тя стоеше някъде отвъд скръбта, макар и в сънищата си да знаех, че е мъртва), двамата спокойни, хванати под ръка; тънките й крака пристъпваха като поклащаща се ножица. Навикът й да притиска бедрото си към моето на всяка крачка. Сега вече взорът ми поглъщаше всичко това с обич — дори старата памучна рокля и евтините обувки, с които излизаше в празничен ден. Ето, пак не бе успяла да заличи с пудра любовната синина на врата си… После тя изчезна и аз се събудих с вик на скръб и съжаление. Зората вече се сипваше сред маслините, посребряваше неподвижните им листа.