Носеше съвършено непозната за мен черна превръзка на едното си око. Беше облечен с дълъг син войнишки шинел с подплънки на раменете, който стигаше до под коленете му. Беше нахлупил фуражката си ниско над очите. Изглеждаше много по-висок и слаб, отколкото го помнех — може би поради тази униформа, която представляваше странна комбинация от шофьорска ливрея и авиаторско облекло. Изглежда, усети вторачения ми поглед, защото изведнъж се изпъна, застана мирно, заоглежда се и след миг ни видя. Хвърли цигарата и с добре познатата ми елегантна походка забърза към нас, като се усмихваше притеснено. Махнах му, но той не отвърна, въпреки че когато тръгна към нас, почти ни кимна.
— Виждаш ли там? — казах й аз със свито сърце. — Ето го, идва. Това е твоят баща.
Тя отвори широко очи и сякаш замръзна на място, ала не изпусна от погледа си високата фигура, която се приближи и спря на метър-два от нас, трепетно усмихната. Наоколо моряците бяха заети с въжетата. Шумно хвърлиха подвижното мостче. Не можех да реша дали тази зловеща черна превръзка на едното му око усилваше или уронваше предишната му изисканост. Той свали фуражката си, като продължаваше да се усмихва стеснително и някак печално, приглади косата си назад и пак я сложи.
— Несим! — извиках аз и той кимна мълчаливо. Глуха тишина обви ума ми, когато детето стъпи на подвижното мостче. Затича се в захлас, като омагьосана по-скоро от мисълта за бащиния образ, отколкото от видяната действителност. (Тогава поезията по-истинска ли е от наблюдаваната реалност?) С протегнати напред ръце като лунатичка тя се изсмя тържествуващо и се хвърли в обятията му. Пристъпих тежко-тежко след нея, а докато продължаваше да се смее и да я притиска към себе си, Несим ми подаде ръката си с липсващия пръст. Сякаш птичи нокти се впиха в дланта ми. От устата му излезе сухо сподавено стенание, което побърза да потисне, като уж се прокашля. И това беше всичко. Детето увисна на врата му като ленивец на клон и обви крачка около кръста му. Аз просто не знаех какво да кажа, само стоях загледан в единственото му, ала проницателно и схватливо око. При слепоочията косата му беше съвсем побеляла. Не смеех да стисна ръката му с липсващия пръст така силно, както бих искал.
— Значи дойде време пак да се видим.
Той отстъпи рязко назад и приседна върху близкия кнехт, после затърси табакерата, за да ми предложи забравеното удоволствие от една френска цигара. И двамата стояхме като истукани. Кибритът му бе влажен и едва запали клечката.
— И Клия трябваше да дойде — каза той най-накрая, — ама се спаси в последния момент. Замина за Кайро. А Жюстин е в Карм. — Сетне сведе глава и добави под сурдинка: — Знаеш за случилото се, нали? — Кимнах и на него като че му олекна. — Значи не е останало много за обясняване. Преди половин час ми свърши смяната, ама нарочно изчаках, за да ви закарам. Може ли…
В този миг ни заобиколиха група войници, за да проверят документите ни, като веднага попитаха къде отиваме. Несим се занимаваше с детето. Аз извадих документите, за да ги покажа на войниците. Те ги разгледаха мълчаливо с мрачен вид, в който се долавяше и известна симпатия, после взеха да търсят името ми в един дълъг списък, след което ме уведомиха, че трябва да се явя в консулството, защото фигурирам в графата на „бежанците“. Обърнах се към Несим с току-що полученото разрешително за влизане в града и рекох:
— И без това трябваше да отида в консулството, тъй като, преди да замина, си оставих там куфара с всичките прилични костюми… преди колко време беше? Вече не помня.
— Преди цяла вечност — усмихна се той.
— Как ще уредим нещата сега?
Седнахме един до друг, пушейки замислено. Стори ми се някак странно и трогателно да чувам край себе си говора на почти всички английски графства. Един любезен ефрейтор ни приближи с поднос димящи канчета с онази особена отвара, която се нарича войнишки чай, и малки бели хлебчета, намазани с маргарин. Недалеч от нас мина носилка, натежала от поредната жертва на бомбардировката. Носеха я войничета — така апатично и делово, сякаш сценични работници пренасяха декори. Бързо изгълтахме хапките, защото бяхме прегладнели, и изведнъж си дадохме сметка, че коленете ни треперят от изнемога. Най-накрая се обадих: