— Нямаше си никого на този свят. Знаеш ли? Дал ми е името като на негов най-близък роднина. — Изглеждаше неизразимо трогнат от този жест на приятелство. И потънал в благоговейна печал, той прегледа оскъдните лични вещи на Маскелин. Нямаше почти нищо, което можеше да задържи, освен няколко цивилни костюма, които обаче не му ставаха, няколко военни медала и звезди, както и банкова сметка в „Лойдс“ на стойност петдесет лири. За мен далеч по-интересна реликва представляваше кожен портфейл, който съдържаше военна книжка с разръфани краища и написано на пергамент свидетелство за уволнение от армията, които принадлежаха на неговия дядо. Историята, която се криеше зад тези незначителни вещи, носеше със себе си цялото красноречие на една традиция. През 1861-ва това вече забравено селско момче от Съфолк се записало да учи в Бери Сейнт Едмъндс. После постъпил в полка на Колдстриймските гвардейци и служил в продължение на цели трийсет и две години. Уволнил се през 1893-та. По време на службата си сключил брак в лондонския параклис на Тауър, а жена му му родила двама синове. Имаше и една избеляла негова снимка, направена при завръщането му от Египет през 1882-ра. Беше с бял тропически шлем, червен мундир и панталони от син шевиот, с лъскави черни кожени гамаши, препасан с кръстосан на гърдите патрондаш. От него лъхаше войнишка изрядност. Беше закичен с египетския военен медал със сребърна пластина за битката при Тел ел Кебир и с Хедивската звезда. От бащата на Маскелин нямаше запазен никакъв спомен сред вещите му.
— Истинска трагедия — продължи Телфорд развълнувано. — Когато казах на Мейвис, тя се разплака и още не може да се успокои. А го е виждала само два пъти. Това показва какво впечатление прави един истински мъж с характер. Той винаги е бил съвършеният джентълмен, нашият Бриг. — Но аз се бях замислил върху избелялата фигура от снимката с мрачния поглед и тежки черни мустаци, с препасания патрондаш и военните медали. Тя сякаш хвърляше светлина върху самия Маскелин, наместваше го на фокус в моите представи. Не беше ли това, чудех се аз, една история на успеха, допълнена с формалната страна на нещо по-голямо от живота на индивида — традицията! Съмнявам се, че Маскелин би искал нещата да се развият другояче. Във всяка смърт, дори и най-чуждата, има и зрънце поука. Маскелин напусна този свят тихо и безшумно и неговата смърт почти не ме засегна, въпреки че направих каквото можах, за да утеша посърналия Телфорд. Приливите и отливите на моя собствен живот обаче неусетно ме придърпваха към едно непредвидимо бъдеще. Да, именно през тази красива есен с вихрушките от бакърени листа, които се сипеха от дърветата в градската градина, Клия за пръв път ме разтревожи. Дали наистина заради плача, който чуваше? Не знам. Пък и тя не искаше да си признае нищо. Понякога и аз се мъчех да си внуша, че го чувам — тихия плач на малко дете или скимтенето на заключено животинче, но в същото време много добре съзнавах, че не чувам нищо, абсолютно нищо. Разбира се, човек можеше да погледне съвсем трезво на това и да го причисли към естествените неща, които времето ревизира или подновява според повелята на собствените си капризи. Искам да кажа, че и любовта, като всяко растение, може да увехне. Може би тя чисто и просто ме разлюбваше. Имах желание да регистрирам процеса на това разлюбване, ала по-скоро гледах да го представя за нещо друго — колкото и глупаво да звучи — например въздействието на невидима сила, породена някъде извън пределите на обичайното въображение.
Започналият процес обаче беше съвсем ясен, като отбелязан с конкретна дата върху празна бяла стена. Датата беше четиринайсети ноември, малко преди разсъмване. Целият предишен ден бяхме прекарали заедно, разхождахме се из града, клюкарствахме и пазарувахме. Тя си купи ноти за клавирна музика, а аз й подарих парфюм от Базара на балсамите. (Щом отворих очи и я видях да стои леко превита до прозореца, усетих ухание от собствената си китка, която продавачите бяха намазали с всевъзможни миризми от малки шишенца със стъклени запушалки.) През нощта бе заваляло. Сладостното шумолене на дъжда ни бе приспало. Преди да заспим, бяхме чели известно време на светлината на свещ.
Сега обаче тя стоеше до прозореца и слушаше, тялото й бе застинало в поза на напрегнато внимание, толкова напрегнато, че изглеждаше да не е на себе си. Главата й бе извърната леко встрани, сякаш за да може ухото й да е по-плътно доближено до голия незаперден прозорец, зад който окъпаната в дъжд зора, още съвсем бледа, вече просветляваше над покривите на града. Какво толкова слушаше? Никога преди това не я бях виждал в тази скована поза. Извиках й и тя обърна за миг слисаното си, нищо невиждащо лице към мен — гневно, сякаш гласът ми бе прокъсал тънката невидима ципа на съсредоточеното й внимание. Изправих се в леглото, а тя ми извика с дълбок, задавен глас: