Навън беше прекрасен пролетен ден и улиците блестяха като окъпани в пъстри цветове. Чувството, че няма къде да отида, нито какво да правя, бе едновременно потискащо и вдъхновяващо. Запътих се към апартамента, а там върху лавицата на камината ме чакаше писмо от Помбал, в което ме уведомяваше, че по всяка вероятност много скоро ще бъде прехвърлен на работа в Италия и няма да е в състояние да задържи жилището. Тази вест ме зарадва, защото ми развързваше ръцете и аз да откажа моята част, която, така или иначе, вече не беше по джоба ми.
Това, че бях изцяло оставен на себе си, отначало ми се стори малко странно, дори вцепеняващо, но много скоро свикнах. Още повече че ме чакаше доста работа, тъй като трябваше да приключа задачите си в цензурния отдел и да предам поста на моя приемник, като в същото време се мъчех да събера колкото е възможно повече информация за малкия екип от техници, който щеше да инсталира радиостанцията. Между двата отдела с различната им специфичност лесно се залисвах в привидна заетост. През тези дни удържах на думата си да не виждам Клия. Времето ми минаваше като в несвяст, разпънат между света на желанието и раздялата, и макар че чувствата ми оставаха неясни, не изпитвах нито съжаление, нито копнеж.
Точно тогава дойде онзи фатален ден — пристигна под лъчезарното прикритие на пролетното слънце, което така напичаше, че подлъга мухите и те се разжужаха по стъклата на прозорците. Именно това ме събуди. Стаята бе обляна в слънце. Заслепен от него, в първия миг не успях да различа усмихнатия силует, приседнал в края на леглото ми в очакване да отворя очи. Беше Клия — или по-скоро някакъв неин отдавна забравен прототип. Беше облечена в светла лятна рокля на лозови листа, с бели сандали и съвършено нова прическа. Пушеше цигара и кръгчетата дим стояха като нанизани върху слънчевите лъчи над нас. Усмихнатото й лице беше спокойно и незасенчено от грижи. Направо зяпнах, като я видях, защото това беше съвсем точно и недвусмислено копие на онази Клия, която винаги ще помня; в очите й отново грееше закачлива топлота.
— А! — възкликнах аз в недоумение, още неразсънен. — Какво те води…? — В същия миг усетих топлия й дъх върху бузата си, защото тя се наведе да ме прегърне.
— Дарли — започна, — изведнъж си дадох сметка, че заминаваш утре и че днес е именният ден на Ел Скоб. Не издържах на изкушението да прекараме деня заедно и вечерта да се отбием до гробницата. Кажи, че си съгласен. Погледни какво слънце е навън! Толкова е топло, че става за къпане. Може да вземем и Балтазар.
Още не се бях разсънил, пък и съвсем бях забравил за имения ден на стария пират.
— Но Свети Георги отдавна мина — казах. — Беше в края на април.
— Грешиш. Нали знаеш, че тук е в сила лунният календар и денят не е от фиксираните празници, а датата му се мести нагоре-надолу като на всеки от местните светци. Всъщност Балтазар ми се обади вчера да ме подсети, иначе и аз щях да го пропусна. — Спря и всмука от цигарата си. — Не бива да го забравяме, нали? — додаде тя замислено.
— Разбира се, че не! Радвам се, че се отби.
— А ще дойдеш ли с нас на малкия остров?
Часът беше точно десет. Можех да се обадя на Телфорд и да измисля някакво извинение за отсъствието си. Сърцето ми подскочи от радост.
— С удоволствие — отвърнах. — Как е вятърът?
— Спокоен като монахиня, с гальовни източни повеи. Според мен е направо идеален за катера. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?
Тя носеше със себе си плетена дамаджана и кошница.
— Ще отида да напазарувам, а ти се приготви и след час ще се срещнем пред яхтклуба.
— Добре. — Времето бе предостатъчно, за да отскоча до работата си и да прегледам пощата. — Великолепна идея!
Наистина беше великолепна, защото въздухът бе кристалночист и отекваше с обещанието за лятна жега още същия следобед. Поех по Гранд Корниш и с умиление се загледах в леката мараня на хоризонта и ширналата се тепсия на синьото море. Градът блестеше на слънцето като скъпоценен камък. Малките лодки се поклащаха в пристанището, пародирани от собствените си блещукащи отражения. Минаретата грееха ослепително. В арабския квартал топлият въздух бе раздвижил познатите миризми на карантия и съхнеща кал, на карамфили, жасмин, животинска пот и детелина. На улица „Татуиг“ мургави гномчета с алени фесове се бяха качили на високи стълби и опъваха навързани знаменца между балконите. Усетих топлото слънце върху пръстите на ръцете си. Минах покрай древния Фарос, чиито отломъци затлачваха плитчините. Спомних си, че навремето Тоби Манеринг искаше да започне антикварна търговия с камъни от Фарос, които да продава вместо преспапие. Скоби трябваше да ги разбива на парчета с чук, а той да ги доставя на дребните търговци по цял свят. Защо ли планът им се беше провалил? Вече не си спомнях. Може би Скоби е решил, че работата е прекалено тежка за него. Или пък е предпочел онази другата далавера — да продават вода от река Йордан на коптите при конкурентни цени. Някъде гърмеше военна музика.