Двамата стояха на брега и ме чакаха. Балтазар ми помаха весело с бастуна си. Беше с бели панталони, сандали и цветна риза, а на главата си носеше стара пожълтяла панамена шапка.
— Първият летен ден — извиках аз весело.
— Грешиш — изграчи той в отговор. — Погледни маранята. Прекалено горещо е. Хванах се на бас с Клия за хиляда пиастри, че днес следобед ще се разрази буря.
— Ти все нещо мрачно да кажеш — усмихна се Клия.
— Познавам си аз моята Александрия — отвърна Балтазар.
Сред тези празни приказки тримата потеглихме. Клия пое румпела на малкия катер. В тихите крайбрежни води почти не се усещаше вятър и едва помръдвахме, засилихме се чак когато ни подгони течението недалеч от входа на пристанището. Плъзнахме се покрай бойни и трансокеански кораби и малко колебливо се изправихме срещу вълните край каменната дига, която маркираше края на пристанището. Там морето винаги е по-бурно и малкият ни съд взе да се мята, отклони се от курса за известно време, внезапно се килна на една страна, после обаче си проправи път срещу вятъра, вирна нос и пое в правилната посока. Полетяхме устремно напред. Излегнах се в предната част на лодката и се загледах в златното слънце, което проблясваше в платната, заслушах се в монотонния плисък на вълните, които се удряха в елегантния нос на малкия катер. Балтазар си тананикаше някаква мелодия. Ръката на Клия стискаше румпела с измамна небрежност. Платната бяха силно издути. Сърцето ми ликуваше — няма нищо по-хубаво от това да плаваш с малък катер в идеално време. Обзе ме безмълвно удоволствие — топлото слънце, препускащият вятър, гальовният студен допир на морските пръски върху лицето ми. Направихме широк завой на изток, преди да поемем отново към брега. Тази маневра ни беше толкова добре позната, че Клия я изпълни умело без никакви затруднения: трябваше много точно да прецени момента, за да хване вятъра към острова на Наруз. За миг лодката като че увисна във въздуха, замига като клепач, аз поех платната и ето ни на брега…
— Блестящо изпълнение — възкликна Балтазар и пръв скочи във водата. — Боже Господи! Водата е фантастична. Не очаквах, че ще бъде толкова топла.
— Нали ти казах — отвърна му Клия.
— Това само потвърждава моето предположение за бурята. Точно в този миг отдалеч долетя глух гръмотевичен тътен от съвършено безоблачното небе.
— Чу ли? — обади се Балтазар победоносно. — Следобед ще ливне като из ведро, а ти, Клия, ще изгубиш баса.
— Ще видим.
— Това беше бреговата батарея — подхвърлих му аз.
— Глупости говориш — възмути се Балтазар.
Закотвихме катера и свалихме продуктите на брега. Балтазар се излегна по гръб и похлупи лицето си с шапката. Беше в отлично разположение на духа. Каза, че няма да се къпе, защото не обичал да плува. Ние с Клия се гмурнахме в познатия ни вир, който не бяхме посещавали цяла зима. Нищо не се беше променило. Стражите в чували продължаваха да бъдат там, скупчени като заговорници, въпреки че зимният прибой ги беше поразместил и приближил до мястото на корабокрушението. Поздравихме ги с усмивка, но почтително. Старите жестове и подводни усмивки ни върнаха изживяното тук щастие. Сякаш кръвта отново нахлу и разтвори забравени от кръвообращението вени. Хванах я за петите и я подхвърлих напред към мъртвите моряци; тя направи салто и бързо доплува зад гърба ми и натисна раменете ми надолу, преди да успея да я спра. И именно тук, докато я гледах как плува с разпусната коса, аз отново си припомних предишната Клия.
И после: излегнати под слънчевите лъчи, отпивахме от червеното вино, Клия разчупи топлия черен френски хляб, извади сиренето и маслините, а Балтазар не спираше да говори несвързано, като в полусън, за лозята на Амон, за кралете от царството на харпуните, за техните битки, за виното на Мареотис, на което не историята, а старият клюкар Хораций приписвал временните умопомрачения на Клеопатра… („Историята наказва всичко и прощава всичко — дори онова, което ние не прощаваме.“)