— Какво си мислиш, че мога да направя след тази касапница? — избухна и назидателно ми посочи рентгеновите снимки. При този намек за обвинение аз също избухнах и двамата се изправихме и закрещяхме един срещу друг като хамали. Очите ни бяха пълни със сълзи. Мисля, че и до бой щеше да се стигне, толкова раздразнени бяхме, ако не беше Балтазар, който побърза да застане между нас. След миг обаче Амарил дойде на себе си, приближи се, прегърна ме и се извини.
— Тя е добре — измънка под носа си и ме потупа успокоително по рамото. — Вече е извън опасност.
— Ние ще се погрижим за останалото — рече Балтазар.
— Искам да я видя — настоях аз, сякаш това, че съм я спасил, я превръщаше в моя собственост. — Може ли?
Открехнах вратата и влязох в малката като килия стая досущ като някакъв скъперник. Зад гърба си чух, че Амарил се обади с ядосан тон:
— Много лесно е да се говори за хирургическа намеса…
Вътре беше бяло и тихо. Тясна стая с високи прозорци. Тя лежеше с лице към стената върху неудобния железен креват на колелца от жълта гума. Миришеше на цветя, въпреки че цветя не се виждаха. Така и не разбрах откъде идва това ухание. Сигурно от някой спрей с есенция на незабравки. Внимателно придърпах един стол до леглото и седнах. Очите й бяха отворени, вперени в стената и със замаян поглед, който говореше едновременно за морфин и умора. Макар с нищо да не издаде, че ме е чула да влизам, тя изведнъж се обади:
— Ти ли си, Дарли?
— Да.
Гласът й беше отчетлив. Въздъхна, размърда се леко, като че с облекчение, и продължи:
— Толкова се радвам. — В гласа й долових нотка на умора, но и нещо друго, което ми подсказа, че някъде извън пределите на настоящата болка и унесеност се е родила новата й самоувереност. — Исках да ти благодаря.
— Амарил е този, в когото си влюбена — казах аз, или по-скоро изстрелях думите срещу нея. Това разкритие изненада и мен самия. Направих го съвсем неволно. Изведнъж като че умът ми прещрака и в миг осъзнах, че това, което си позволих да изговоря на глас, винаги съм го знаел, без обаче да си давам сметка за него! Звучи глупаво, но беше самата истина — знаел съм го, без да си давам сметка. Амарил винаги е бил като свободна карта за игра — винаги налице, винаги на разположение върху масата, ала обърната наопаки. Усещах присъствието му, ала така и не си позволих да обърна картата. Трябва обаче да добавя, че в гласа ми нямаше нищо повече от чист научен интерес; нямаше болка, нито огорчение, а само съчувствие. Помежду си ние никога не бяхме използвали тази ужасна дума — този синоним на умопомрачение или болест — и ако сега прибягнах до нея, то беше, за да покажа, че разбирам независимата същност на тази тема. Все едно да подхвърлиш: „Клето дете, та ти имаш рак!“
След кратко мълчание Клия каза:
— Уви, случката принадлежи на миналото — провлачи тя. — И винаги съм ти давала отличен по тактичност, защото смятах, че отдавна си се досетил кой е главният герой в моето сирийско преживяване. Не знаеше ли? Да, Амарил бе този, който направи от мен жена. Поне така си мисля. Колко отвратително, нали? Кога най-сетне ще пораснем? Но той вече не съществува в моето сърце, нали знаеш? Не беше онова, което си въобразяваш. Знаех, че не е мъж за мен. Нищо не би ме накарало да заема мястото на Семира. Знам, защото съм се любила с него, била съм влюбена в него! Странно наистина, но именно самото преживяване ми отвори очите за това, че той не е човекът, не е онзи, който ще ме задържи завинаги. Въпреки че коя е въпросната личност и къде е, още не знам. Чувствам, че ми предстои да се изправя пред истинските проблеми. Те ме чакат от другата страна на тези незначителни епизоди. Но колкото и перверзно да ти се струва, хубаво ми е да съм близо до него — дори на операционната маса. Как открива човек истините на собственото си сърце?
— Да отложа ли заминаването си?
— Недей. Не бих желала. Сега ще ми трябва известно време, за да преодолея ужаса. Ти поне направи нещо за мен — вкара ме обратно в правия път и прогони чудовището. То повече няма да се върне. Сложи ръка на рамото и ме стисни вместо целувка. Не. Недей да променяш плановете си. Сега за пръв път можем да погледнем на нещата по-спокойно. Без да бързаме. Тук за мен ще се грижат добре и ти го знаеш. Когато ангажиментът ти приключи, тогава ще видим, нали? Опитай се да ми пишеш. Мисля, че една пауза ще ти помогне да сложиш ново начало.
— Сигурно — отвърнах, макар и да знаех, че няма да е така.