— Само едно нещо искам да направиш. Моля те, довечера отиди до гробницата на Ел Скоб и после ще ми разкажеш; нали разбираш, сега за пръв път от войната насам в квартала ще разрешат нормално осветление. Сигурно ще бъде много интересно. Не бива да пропускаш тази гледка. Ще отидеш, нали?
— Разбира се.
— Благодаря ти, скъпи.
Изправих се и казах:
— Клия, какво представляваше този твой ужас?
Ала тя бе затворила очи и вече се унасяше в дрямка. Устните й се раздвижиха, но аз не долових отговора. В ъгълчетата на устата й се бе стаила тиха усмивка.
На излизане от стаята се сетих за една фраза на Пърсуордън: „Най-пълна е онази любов, която не се бои от превратностите на живота.“
Вече се бе стъмнило, когато успях да намеря кабриолет и да се върна в града. В апартамента ме очакваше съобщение, че заминаваме шест часа по-рано от уговореното; голямата моторна лодка потегляше в полунощ. Хамид бе у дома, стоеше тихо и търпеливо, сякаш вече знаеше съдържанието на бележката. Един военен камион бе минал следобеда да прибере багажа ми. Нямах какво да правя до дванайсет, затова реших да изпълня препоръката на Клия и да посетя празника, свързан с имения ден на Ел Скоб. Хамид продължаваше да стои, обременен от тъгата на още една раздяла.
— Сър вече няма да се върне — тъжно примига той. Погледнах го и се разчувствах. Спомних си с каква гордост ми бе разказал защо е спасил едното си око. Защото бил по-малък и по-грозен от брат си. Майка му избола и двете очи на брат му, за да го избави от задължителната военна служба; но той, Хамид, тъй като бил дребен, хилав и грозен, се отървал само с едното. Брат му сега бил сляп мюезин в Танта. Ала колко богат бил Хамид с едното си око! Цяло състояние било то за него, защото му осигурявало добре платена работа за заможни чужденци.
— Ще ти дойда на гости в Лондон — изрече той с надежда.
— Да, добре. Ще ти пиша, като се прибера.
Беше се преоблякъл за празника в най-хубавите си дрехи — алено наметало и червени обувки от мек марокен; в горния джоб на сакото си имаше чиста бяла кърпа. Спомних си, че това беше свободната му вечер. Двамата с Помбал бяхме заделили една сума като подарък, преди да се разделим. Стисна чека между палеца и показалеца и се поклони с благодарност. Но личната облага не можеше да го развесели, той наистина страдаше от раздялата. Може би затова пак повтори:
— Ще дойда в Лондон — по-скоро за собствена утеха и се ръкува за последно с мен.
— Много добре — пак му отвърнах аз, въпреки че не можех да си представя едноокия Хамид в Лондон. — Ще ти пиша. Тази вечер ще посетя гробницата на Ел Скоб.
— Добре. — Прегърнах го през раменете и тази любезност го накара да сведе глава. Една сълза се отрони от сляпото му око и се търколи по носа му.
— Довиждане, Хамид — казах и се спуснах по стълбите, докато той остана да стърчи горе на площадката, сякаш чакаше сигнал от отвъдното. После най-ненадейно се втурна към мен, настигна ме на вратата и за подарък ми пъхна в ръката любимата ми снимка, на която двамата с Мелиса се разхождаме по улица „Фуад“ през един отдавна забравен следобед.
Девета част
Целият квартал лежеше в просъница, притихнал в сенчестия виолетов сумрак на припадащата вечер. Небе — пулсиращ копринен велур, прокъсан от голия блясък на хиляди електрически крушки. Нощта бе надвиснала над улица „Татуиг“ като свод от меко кадифе. Само осветените върхове на минаретата стърчаха високо върху тънките си невидими стебла и така изглеждаха като увиснали във въздуха; леко потрепваха в такт с полюшкващата се мараня, сякаш всеки момент щяха да разтворят качулките си като кобри. Крачех безцелно по познатите ми улици и се опиянявах (вечните ми спомени от арабския квартал) от миризмите на хризантеми, тор, благовония, ягоди, човешка пот и печени на жарава гълъби. Процесията още не беше пристигнала. Щеше да се оформи някъде преди квартала на проститутките, още при гробището, после щеше бавно да се изниже покрай гробищния храм в танцова стъпка, спирайки по пътя си пред всяка джамия, за да бъде почетена с по няколко реда от Корана, и то в чест на Ел Скоб. Ала светската част на празника бе вече в разгара си. В тъмните улички хората бяха изнесли масите си навън и ги бяха украсили със свещи и цветя. Така щяха да гледат седнали певиците, които вече се бяха курдисали върху дървените естради пред кафенетата и пронизваха нощта с пискливите си трели. Улиците бяха обкичени със знамена и факли, помежду които се поклащаха и големи картини в рамки, издигнати от майсторите на обрязването. В един сумрачен двор зърнах как наливат гореща захар — бяла и розова — в малки дървени калъпи, от които щяха да излязат патици, конници, зайци и кози — все герои от средновековните египетски алегории. Както и по-големите захарни фигури от фолклора на Делтата — влюбените Юна и Азис, прегърнати, обладаващи се; брадати юнаци като Абу Зейд — въоръжен и на кон сред разбойниците от собствената си шайка. Противни и гнусни, ярко оцветени, облечени в хартия, станиол и гирлянди, те стояха наредени по витрините на захарните павилиони, където децата ги зяпаха ококорено и дълго се колебаеха, преди да направят своя избор. Всички панаирджии бяха опънали шатрите си на площада. Най-много народ се тълпеше пред павилионите на комарджиите. Един от тях, Абу Фиран, Бащата на плъховете, подканяше клиентите си закачливо. Пред него стоеше голяма дъска на подпори с дванайсет малки къщички отгоре — всяка номерирана и кръстена с различно име. В средата се виждаше живият бял плъх, нашарен по гърба със зелени ивици. Залагаш на номера на една от къщичките и печелиш, ако плъхът влезе в нея. В друг павилион вървяха същите залагания, само че тук нямаше плъх, а гълъб. След като приключат облозите, някой хвърля в центъра просо и докато кълве, гълъбът прекрачва в някоя от номерираните преградки.