Купих си няколко захарни фигурки и седнах пред едно кафене, за да наблюдавам окъпания в ярки цветове карнавал. Бях си взел от малките „арусас“, или булки, които ми се щеше да запазя, но знаех, че или ще се счупят, или мравките ще ги налазят. Всъщност това бяха, така да се каже, братовчедите на santons de Provence48 или на bonhommes de pain d’epices49 от провинциалните френски панаири или на нашите английски, вече поизчезнали, позлатени джинджифилови курабийки. Поръчах си студен екстра шербет и мастика. Оттам, където се бях настанил — точно на ъгъла на две тесни улички — се виждаха проститутките, които се гласяха да опънат пъстрите си шатри сред тези на фокусниците и илюзионистите; джуджето Шовал непрекъснато ги дразнеше от своя павилион, а те пищяха и се кискаха в отговор на остроумните му и много точни подмятания. Той имаше писклив гласец и изпълняваше невероятни акробатически номера въпреки миниатюрното си тяло. Не спираше да говори дори когато стоеше на главата си, и всяка забележителна мисъл подчертаваше с двойно салто. Лицето му беше гротескно изрисувано, а устните — очертани като в клоунска усмивка. В другия ъгъл зад кожена завеса седеше Фарадж гадателят с всичките си инструменти за предсказание — мастило, пясък и една странна космата топка, която приличаше на биволски тестис. В нозете му бе клекнала чудно красива проститутка. Той беше напълнил дланта й с мастило и я подканяше хубаво да се вгледа вътре.
Обичайни сцени от живота на улицата. Една луда се втурна ненадейно като подивяла вещица с пяна на устата. Бълваше такива страшни проклятия, че на хората кръвта им се смръзна и всичко живо се изпокри. Под бялата сплъстена коса очите й горяха като на мечка. Тъй като беше луда, смяташе се, че е свята, ала никой не смееше да я приближи от страх да не го застигнат клетвите й и да го сполети злощастие. Неизвестно откъде обаче изникна едно мърляво хлапе и я дръпна за ръкава. В същия миг тя се успокои, утихна, взе ръчичката му и двамата свиха в близкия сокак. Фестивалът веднага забрави за нейното съществуване.
Седях, опиянен от гледката, когато зад гърба си чух гласа на самия Скоби.
— Е, старче — каза той замислено. — Знай, че за да се разгърнеш, ти трябва простор. Ти защо мислиш, че аз кисна в тоя Близък изток…
— Боже, как само ме изплаши — рекох аз, след като се обърнах. Беше Нимрод, един от началниците на Скоби в полицията. Той се изсмя, седна до мен, свали си феса и попи потта от челото си.
— Да не би да си помисли, че е възкръснал? — попита.
— Ами да.
— Знам си аз какво би казал моят Скоби.
Нимрод постави мухогонката пред себе си, плесна с две ръце и поръча да му донесат кафе. После ми намигна съучастнически и продължи да говори с гласа на нашия светец:
— Какво толкова му беше на Бъджи. Ама в Хоршам човек не може да се разгърне. Иначе аз отдавна да съм му станал ортак в оня бизнес, дето го завъртя с клозетите на открито. Той си беше направо технически гений, това не мога да му отрека. И нямаше никакви други доходи, само клозетните. Не му беше никак лесно. Все го закъсваше. Разказвал ли съм ти за дворните клозети „Бижу“? Не? Странно, мислех, че знаеш историята. Това беше страхотно изобретение — плод на дългогодишни експерименти. А, да ти кажа — Бъджи беше член на Кралското зоологическо дружество. Това не е малка титла. Беше я постигнал сам-самичък с труд и учене. И това пак иде да покаже какъв ум имаше той. Та за клозетите ти казвам, представляваха някакво съоръжение с лост и спусък.