Седалката беше монтирана върху нещо като пружина. Като седнеш, и тя се спуска надолу, като станеш, сама се вдига, а после хвърля по лопата пръст в клозетната чиния. Бъджи викаше, че е заимствал идеята, като гледал как кучето му най-прилежно си зарива всичко с лапи, след като си свърши работата. Но как точно го бе приспособил, нямам представа. Гениално нещо! Имаше си и склад в дъното, който се пълнеше с пръст или пясък. Като станеш, пружината или там каквото е, се задейства, прас и готово! Изкарваше две хилядарки на година от пустите му клозети, няма какво да се лъжем. Разбира се, докато бизнесът потръгне, си трябва време, но поне режийните бяха ниски. Той имаше само един работник, който му сковаваше сандъците за пясък, иначе сам си купуваше пружините — правеше ги по поръчка в Хамърсмит. Сам ги боядисваше, много красиви, с разни зодиакални знаци. Така че клозетът да изглежда като някакво мистериозно място. Въобще клозетите му бяха бижу, няма какво да се лъжем. Веднъж обаче, докато бях в отпуск за един месец, се случи неприятност. Отбивам се аз да видя Бъджи, а той — още малко и ще се разплаче. Значи оня, дето му помагаше, Том дърводелецът, обичаше да си пийва и изглежда беше объркал местата на зъбните колела в цяла партида клозети. И ето че отвсякъде започнаха да валят оплаквания. Бъджи каза, че по цял Съсекс клозетите му хвърляли пръст и пясък където им падне. Клиентите били бесни. При това положение не оставаше нищо друго, освен да посети своите енориаши един по един с мотопед и лично да оправи зъбните предавки. Аз разполагах с много малко време и тъй като не исках да се лиша от компанията му, тръгнах да го придружа. Да ти кажа право, беше страхотно приключение. Някои от хората бяха готови да го убият. Една жена се оплака, че клозетът хвърлял пръст чак в хола й. Зор видяхме, докато я успокоим. В това отношение аз много му помогнах, защото им говорех, докато той подрънкваше с инструментите си. Разправях им разни историйки, за да ги разсея, да не мислят за сполетялата ги мръсотия. Накрая всичко се оправи и сега бизнесът върви като по мед и масло: носи пари и има представители навсякъде из страната.
Нимрод отпи замислено от кафето си и ме погледна лукаво, изпълнен с гордост от имитаторските си способности.
— А сега — рече той и вдигна ръце към небето — светец, Ел Скоб…
Тълпа изрисувани момичета се мъкнеше по улицата — пъстроцветни като тропически папагали и точно толкова кресливи.
— Сега пък този Абу Зейд — продължи Нимрод, — взел е квартала със светинята под свое покровителство и, както изглежда, ще има да ни създава главоболия. Тук гъмжи от народ, като кошер е. Тази сутрин изпратил цял керван мъжки камили в града, натоварени с люцерна. Нали знаеш как вонят, особено през брачния период, когато на врата им излиза мека като желе буца. Не знам сърби ли ги, дразни ли ги, забира ли им, ама все гледат да се отъркат в нещо — стени, огради, стълбове. Две от тях се бяха сбили. Часове минаха, докато ги разтървем, и разбира се, блокираха движението.
Откъм пристанището прогърмяха топовни залпове със заря — ярки нишки нашариха небето и угаснаха със съскане.
— Аха! — обади се Нимрод с нескривано задоволство. — Ето го и военноморския флот. Значи не са забравили.
— Военноморският флот ли? — повторих аз, докато втори залп озари небето на меката нощ.
— Момчетата от английския „Милтън“ — изсмя се той. — Снощи вечерях с тях в каюткомпанията. Много се забавляваха с моя разказ за стария моряк, който се бе превърнал в местен светец. Разбира се, не съм споменавал името на Скоби, а още по-малко обстоятелствата около смъртта му. Но им намекнах, че няма да е зле, ако откъм британските кораби се чуят приветствени гърмежи — нещо като любезен политически жест, който би могъл да им спечели не само точки, но и нови почитатели. Те веднага се хванаха на въдицата и адмиралът се разтича за разрешение. Ето и резултата!
Останахме така, потънали в приятелско мълчание, загледани във фойерверките и развеселената тълпа, която се провикваше доволно при всеки залп. Най-накрая Нимрод се прокашля и рече:
— Дарли, може ли да те попитам нещо? Знаеш ли какво е намислила Жюстин? — Сигурно съм го изгледал със страхотно недоумение, тъй като той продължи без колебание. — Питам те, защото ми се обади вчера, за да ми каже, че днес ще прекрати изгнаничеството си и нарочно пристига в града, за да я арестувам. Звучи абсурдно — искам да кажа, да бие толкова път, за да се предаде на полицията. Рече, че по този начин иска да принуди Мемлик да я приеме. Държеше аз да я арестувам, защото на отчетите откъм британските сили се гледало с по-сериозно око и би трябвало да привлекат вниманието на Мемлик. Звучи малко идиотски, нали? Но имам среща с нея на Централната гара след половин час.