— Нищо не знам по въпроса.
— Мислех си, че може нещо да знаеш. Както и да е, не казвай на никого.
— Бъди спокоен.
Той стана и протегна ръката си за довиждане.
— Ти тръгваш тази вечер, така ли? Желая ти късмет. — Слезе от малката дървена платформа пред кафенето и продължи: — Между другото, Балтазар те търси. Ще се навърта около светинята — каква дума! — Кимна и високата му фигура се изгуби в пъстрата, гъмжаща от народ улица. Платих питието си и тръгнах към „Татуиг“, блъскан от празничната тълпа.
Ленти, знамена и огромни цветни хоругви висяха от балконите по улицата. Просторни шатри с везани картини по тях бяха опънати навсякъде, а когато процесията стигна до определеното място, всички започнаха да пеят и танцуват. Навсякъде щъкаха деца. Откъм гробницата светилище със слаба мъждукаща светлина се носеше монотонната песен на молитвите, пронизвана от пискливи женски гласове, които молеха Скоби да ги излекува от безплодие. Протяжните трептящи строфи на сурите бяха оплели нощта в паяжина от мелодични звуци. Огледах хората с надежда да зърна Балтазар. Най-накрая го видях — седеше настрана пред едно кафене. Отидох при него.
— Добре, че ме откри — рече той. — Търсих те. Хамид ми каза, че потегляш тази нощ. Обади ми се да търси работа и тогава ми каза. Освен това исках да споделя с теб своя срам, от една страна, и облекчението си от благополучния свършек на това ужасно преживяване — от друга. Срам от собствената ми глупост и облекчение, че все пак тя е жива. Смесица от двете, нали разбираш. Направо съм опиянен от облекчение и смазан от срам. — Наистина изглеждаше опиянен, но по-скоро от алкохол. — Важното е, че всичко ще се оправи, слава на Господа!
— Какво мисли Амарил?
— Още не смее да каже нищо със сигурност. Или пък не иска.
Първо трябва да минат двайсет и четири часа, за да може тя да се посъвземе, и чак тогава ще се мисли евентуално какво би могло да се предприеме. Ти наистина ли заминаваш? — Гласът му бе пълнен с упрек. — Смятам, че трябва да останеш.
— Тя не иска да остана.
— Знам. Доста се изненадах, когато ми каза, а после сама продължи: „Ти не разбираш. Искам да видя дали ще успея да го върна при себе си отново. Още не сме съвсем готови един за друг. Но и това ще стане.“ Много ме изненада с тази нейна лъчезарна самоувереност. Направо ме изуми. Седни, приятелю, седни да изпиеш едно-две питиета с мен. Оттук процесията се вижда по-добре. Няма голямо стълпотворение. — Плесна с ръце малко неуверено, но все пак улучи дланите си и поръча още мастика.
Когато донесоха чашите, той остана известно време замислен, с подпряна в шепите си брадичка, и ги загледа втренчено. После въздъхна и тъжно поклати глава.
— Какво има? — попитах го, взех чаша от подноса и я бутнах под носа му.
— Лейла е мъртва — рече той тихо. Думите сякаш се стовариха отгоре му като непосилно бреме. — Несим ми се обади тази вечер да ми каже. Най-странното е, че той сякаш ликуваше. Беше успял да си издейства разрешение да пристигне в града и да уреди погребението й. Знаеш ли какво ми каза? — Балтазар ме погледна с тъмните си умни очи и додаде: — Каза така: „Разбира се, че я обичам и така нататък, но сега, след смъртта й, се чувствам някак много по-свободен. Пред мен се открива нов живот. Чувствам се години по-млад.“ Не знам дали беше от телефона или не, но гласът му наистина звучеше младежки. Беше изпълнен с едва сдържана веселост и възбуда. Той, разбира се, знае, че ние с Лейла сме стари и много добри приятели, ала не и това, че през целия този дълъг период на отсъствие тя непрекъснато ми пишеше. Рядко се среща такава душа, Дарли, Лейла беше едно от екзотичните цветя на Александрия. Веднъж ми писа: „Знам, че умирам, скъпи Балтазар, ала умирам много бавно. Не вярвай на докторите и техните диагнози — поне ти от всички недей. Умирам от разбито сърце, като истинска александрийка.“ Балтазар издуха носа си в един стар чорап, който извади от горния джоб на сакото си; беше внимателно сгънат така, че да наподобява носна кърпа, после пак го пъхна обратно, все така педантично сгънат. — Да — продължи той умислено, — какъв израз само, „разбито сърце“! На мен ми се струва, че докато Лиза Пърсуордън (според това, което знам от теб) е изпълнявала смъртната присъда над брат си, Маунтолив е нанесъл също толкова смъртоносен удар на Лейла. Така че купата с вино продължава да се предава от ръка на ръка, само че този път пълна с отрова! — Той кимна и отпи шумно от питието си. После пак се обади, говореше с огромно усилие и внимание, сякаш превеждаше неясен апокрифен текст. — Да, точно като писмото на Лиза до Пърсуордън, в което му съобщава, че най-накрая странникът се е появил, нещо подобно трябва да е било и писмото до Лейла, а може би и съвършено същото. Кой знае как стават тия неща? Може би са използвали едни и същи думи. Едни и същи думи на страстна благодарност: „Благославям те с цялото си сърце, защото благодарение на теб сега мога да се радвам на безценния дар, отказан на онези, които не са познали божествената му сила.“ Това са думите на Маунтолив. Знам, защото Лейла ми ги цитира. Всичко това стана, след като тя се уедини. Тогава започна да ми пише. Сякаш се беше откъснала от Несим и всъщност нямаше към кого да се обърне, с кого да си поговори. Затова бяха онези дълги писма, в които премисляше всичко отново и отново, напред и назад във времето, с онази неповторима откритост и проницателност, които толкова харесвах у нея. Тя никога не се самозалъгваше. Ала така се случи, че животът й попадна в празното пространство между два живота, между две страсти, сякаш от два стола се прекатури на земята. Веднъж, когато се опита да ми обясни, каза нещо в този смисъл: „Отначало, като получих писмото му, реших, че това е просто поредната връзка. Такива беше имал и в миналото, като онази с руската балерина. Между нас никога не са съществували тайни, най-малко за неговите симпатии, и затова любовта ни беше толкова истинска и безсмъртна. Толкова безрезервна. Любов без задръжки. Но този път всичко ми стана ясно, когато той отказа да ми разкрие нейното име, да я сподели с мен, така да се каже! Тогава осъзнах, че това е краят. Разбира се, някъде дълбоко в себе си винаги съм очаквала този миг; и винаги съм си представяла, че ще го посрещна с великодушие и благородство. С изненада установих, че е невъзможно. Именно затова толкова дълго време, дори след като узнах, че той е пристигнал в Египет и настоява да ме види, аз не успях да събера сили да го посрещна. Разбира се, отказвах му под всевъзможни предлози, измислях чисто женски причини. Но не беше това. Не беше и слабост заради повехналата ми красота, не! Защото в действителност аз притежавам мъжко сърце.“