Тук сме в сърцето на лозарската област — от всички страни сме заобиколени от терасирани скатове, които стигат чак до длъгнестия гръбнак на хребета, надвиснал над морето. Плитки симетрични бразди от хумус и рохкава земя. Галерии — не, само вдлъбнати, амфитеатрално подредени улеи, всяка буца пръст е минала през ръцете на трудолюбивите местни девойки. На места смокинови и маслинови дръвчета нарушават монотонността на този зелен килим от лозя. Той е толкова гъст, че влезеш ли вътре и само леко да приклекнеш, изгубваш всякаква видимост — като мишка в житна нива. Докато ти пиша, в тунелите от лозя работят десетина невидими момичета — ровят като къртици, преобръщат почвата. Чувам гласовете им, но не виждам нищо. Пълзят, примъкват се като снайперисти. Стават рано и всяка утрин започват работа още по мръкнало. Понякога се събуждам, когато те се връщат и пеят гръцки народни песни! Обикновено ставам в пет. Пойните птички вече са на крак, а по пътя вървят оптимистично настроени ловци — прицелват се, стрелят нехайно по птиците, после продължават сред смях и разговори.
Клоните на голяма черница засенчват терасата ми, плодовете й са като тлъсти гъсеници и сладостта им привлича осите, които пият ненаситно от нея и се държат съвсем като пияни хора — жужат невъздържано, залитат, падат, литват отново, бият се…
Животът е труден, но хубав. Какво удоволствие е да се измориш, да поработиш с ръцете си! Докато издигаме нашата радиостанция към небето, мембрана по мембрана, гроздовете се наливат, за да ни напомнят, че старите мрачни богове са още там, под земята, заровени във влажния хумус на хтоничния свят (любимата дума на П.). Ала те са и вовеки втъкани в човешката плът. И никога няма да капитулират! (Говоря ей така, напосоки, колкото да имаш представа за живота, който водя тук.)
Вече прибират ранния ечемик. Вървиш и непрестанно срещаш ходещи купи сено — купи сено, под които няма нищо друго освен чифт крака, дето се тътрят по каменистите кози пътеки. Причудливите подвиквания на жените към добитъка или една към друга от два насрещни хълма: Уоу! Хъш-хъш! Чуу! Разстилат ечемика по плоските покриви, а после го чукат с бухалки, да се отдели зърното от плявата. Ечемик! Едва си произнесъл думата и ето че шествието от мравки потегля — дълги черни редици, всяка нарамила по сламка, пренасят ги към собствените си лични хранилища. Това на свой ред раздвижва жълтите гущери и те тръгват да дебнат мравките из засада, примъкват се безшумно, само очите им примигват, изстрелват език и бързо ги налапват. После, пак по силата на закона за причинно-следствените връзки в природата, котките пък причакват гущерите и на свой ред ги изяждат. Тази храна е вредна за тях и повечето залиняват от болест, причинена именно от това им безразсъдство, и често измират. Ала, предполагам, ловният им инстинкт е нещо по-силно от самите тях. После ли? Ами после е ред на пепелянката и след нейното ухапване котките тупват на земята вдървени. После се явява човекът с лопатата и пречуква змията. А човекът? Ами още при първите студени дъждове започват трески и настинки. Един по един старците се изтърколват в гробовете, окапват като есенни круши. Finita la guerra!53 Тези хора са били под италианска окупация и някои от тях са понаучили нещичко. Езикът, който говорят, е със сиенски акцент.
Малкият площад край чешмата е мястото, където жените се събират. С нескривана гордост показват бебетата си една на друга, оглеждат ги, сякаш ще ги продават. Едни са пълни, други — кльощави. По-младите мъже кръстосват нагоре-надолу по пътя и току им хвърлят разпалени похотливи погледи. Някой от тях ще изтананика многозначително Solo, per te, Lucia54. Ала жените само отмятат глава и продължават да си клюкарстват. Има и един старец, който май е съвсем глух. Стои на чешмата и си пълни стомната с вода. Някой обаче извиква: „Дмитри от голямата къща е мъртъв“, и старецът подскача като ужилен. Завърта се на пета и яростно се разкрещява: „Мъртъв ли? Ще ти кажа аз кой е мъртъв! А? Кой, а?“ Сякаш по чудо си е върнал слуха.
Има един малък акропол, наричат го Фонтана — щръкнал е високо в облаците. Не е чак толкова далеч, макар и пътят към него да е стръмен — все по пресъхнало речно корито сред облаци от мухи, а наоколо току се мяркат черни кози, щурат се нагоре-надолу като изчадия адови. На върха има и манастирски приют. Стопанисва го един луд монах. Тук можеш да опиташ вкуса на сладките лениви мъгли, които извиват снага над острова.