Забързано отминах джамията Джаухари и си спомних как един следобед сварих тук едноокия Хамид да търка лимонена кора върху пиластъра, преди да я засмуче. Било най-доброто лекарство срещу зъбен камък. Живееше някъде в този квартал с порутените му заведения, предлагащи местни чудеса като гюлева вода за пиене и агне на шиш, пълнено с гълъби, ориз и орехи. Какви ли не лакомства за благоутробието на градските паши!
Някъде тук, в покрайнините на арабския квартал, трамваят изскърцва и завива рязко. За миг се открива гледка към сиромашките къщурки в края на пристанището, дето е само за съдове с плитко газене. Опасностите на войната бяха умножили броя им. Обрамчени като в картина от пъстроцветните кубета на града, там стояха на рейд фелуки и гемии, шхуни и бригантини с всевъзможни форми и размери, дошли от всички краища на Леванта. Антология от мачти, рейки и стенги, от зорки егейски очи, имена, такелажи и маршрути. Бяха полегнали в обятията на собствените си отражения, а слънчевите лъчи танцуваха отгоре им в дълбоководен транс. После, като с магическа пръчка, гледката се смени и пред очите ми се разстла Гранд Корниш — великолепното крайморско стъргало, което обхожда модерния град, по-точно елинската столица на банкерите и памукопродавците, на всички онези европейски търговски пътници и пласьори, чиято инициатива бе отново запалила, дори ратифицирала отколешната александрийска мечта за нови завоевания след векове на прах, пепел и безмълвие, наложени й от Амр.
И тук почти не се забелязваха промени с изключение на стегнатите сиво-кафеникави войнишки редици, които се виждаха навсякъде, както и появата на многобройни заведения, пръкнали се навред с единствената цел да ги изхранват. Пред хотел „Сесил“ на мястото на такситата се бе проточила колона от транспортни камиони. Пред консулството непознат караул от военноморската флота стоеше с автомат и байонет. Не бих нарекъл тази промяна неизлечима, защото се виждаше, че тези нови посетители са нещо временно и мимолетно — приличаха на селяни, дошли в столицата за неделния панаир. Ала шлюзовете щяха скоро да се разтворят, за да ги избълват в огромния резервоар на пустинните битки. Но имаше и изненади. Например в консулството ме посрещна дебел мъж, който седеше зад бюрото си като шахматна фигура със сключени бели ръце отпред — явно дългите му бадемови нокти бяха грижливо направени същата сутрин — и се обърна към мен с неочаквана фамилиарност.
— Задачата ми може и да ви изглежда неприятна — избоботи той, — но е много необходима. Опитваме се да вербуваме всеки що-годе подходящ мъж, преди армията да го е спипала. Вашето име ми беше подсказано от посланика, който ви е назначил в цензурния отдел. Между другото, отделът отново заработи и има въпиеща нужда от кадри.
— Посланикът ли? — Това наистина ми прозвуча странно.
— Той е ваш приятел, нали така?
— Познавам го бегло.
— Независимо от това съм длъжен да приема неговите препоръки, въпреки че аз съм човекът, който отговаря за въпросния отдел.
Трябваше да се попълват всевъзможни формуляри. Тлъстакът, който се казваше Кенилуърт, не беше неприятен и с удоволствие ми помагаше.
— Има нещо мистериозно в тази работа — подхвърлих.
Той сви рамене и разпери белите си ръце.
— Най-добре с него да си поговорите, когато се видите.
— Но аз нямам никакво намерение… — отвърнах. Изглежда, беше безсмислено да продължавам да дискутирам въпроса, преди да разбера точно какво се крие зад тази загадка. Как е възможно Маунтолив?… Но Кенилуърт отново се обади:
— Сигурно ще имате нужда от една седмица, за да си намерите квартира и да се настаните. Така ли да кажа в отдела?