Шофьорът натисна леко клаксона, като по този начин искаше да му напомни за себе си и за това, че го чака работа.
— Ела! — извика ми той. — Трябва да занеса едно писмо на Пордър преди девет. После ще те оставя в апартамента. Ще обядваме заедно. Между другото, и Хамид е при мен; той много ще ти се зарадва. Хайде, побързай!
Нямах време да формулирам измъчващите ме съмнения, затова грабнах пакета с дрехите и тръгнах с Помбал към добре познатата ми кола. Тапицерията й миришеше на скъпи пури и смазка. През целия път до френското консулство приятелят ми не спря да говори и аз с удивление установих, че отношението към шефа му се е променило. Старото огорчение и вражда бяха изчезнали. И двамата бяха напуснали постовете си в различни столици (за Помбал това беше Рим), за да се присъединят към египетския клон на „Свободна Франция“. Сега вече говореше за Пордър с нежна привързаност.
— Той ми е като баща. Държи се чудесно — каза приятелят ми и забели изразителните си тъмни очи. Това ме озадачи, но след време ги видях двамата и веднага разбрах как капитулацията на родината им ги беше сближила. Пордър бе съвсем побелял; неговата деликатност, изисканост и разсеяност бяха отстъпили място на непоколебимостта на човек, натоварен с тежка отговорност, при която няма място за превземки. Двамата се отнасяха един към друг с обич и вежливост, поради което приличаха повече на баща и син, отколкото на колеги. Начинът, по който Пордър поставяше покровителствено ръка върху рамото на Помбал и по който го гледаше в лицето, изразяваше тъжна и самотна гордост.
Но в новата канцелария на посолството не цареше оптимизъм. Огромните прозорци гледаха към пристанището, където френските кораби бяха полегнали на рейд като символ на най-злощастните звезди, управляващи съдбата на Франция. Не ми беше трудно да забележа, че тази гледка им стигаше — стоеше закотвена като неизменен упрек. И от нея не можеше да се избяга. При всяко движение между високите старовремски бюра и белите стени погледът неволно се спираше върху тази противна флотилия. Бодеше като треска в окото. Пордър не спираше да се упреква и изгаряше от фанатично желание да вразуми онези страхливи последователи на героя, когото Помбал оттук нататък (в своите недотам дипломатични пристъпи) щеше да нарича се vieux Putain6. Очевидно за него бе голямо облекчение да излее силните си чувства чрез промяна на една-единствена буква. И тримата стояхме, втренчени в провокативната гледка в пристанището. Най-неочаквано възрастният мъж избухна:
— Вие, британците, защо не ги интернирате? Изпратете ги в Индия заедно с италианците. Това никога няма да го разбера. Да ме прощават. Ти знаеш ли например, че са им разрешили да задържат личното си оръжие, да сформират караули, да излизат в брегови отпуск, сякаш са неутрална флота. Адмиралите ядат и пият в града и пропагандират за Виши7. В кафенетата нашите момчета непрекъснато се карат с техните моряци.
Виждаше се, че това е тема, която можеше лесно да ги възпламени. Опитах се да я сменя, защото не бях в състояние да им предложа никаква утеха.
Приближих се до бюрото на Помбал, върху което стоеше голяма снимка в рамка на френски войник. Попитах кой е и двамата ми отвърнаха в един глас:
— Този, който ни спаси.
По-късно, разбира се, щях да разпозная тази горда, тъжна лабрадорска глава в лицето на самия Дьо Гол.
Колата на Помбал ме остави пред апартамента. Забравен шепот отекна в мен, щом натиснах звънеца. Отвори ми едноокият Хамид и след кратък миг на изненада изпълни странен малък отскок във въздуха. Първоначалният импулс на това подрипване трябва да е било желанието за прегръдка, което обаче успя да потисне навреме. Докосна ме с два пръста и подскочи като пингвин върху плаващ леден къс, преди да се отдръпне и да си направи място за по-изтънчен и официален поздрав.
— Я, виж ти, Хамид — извиках аз, не по-малко зарадван от него. И двамата се поклонихме един на друг с длан на сърцето, както повелява традицията.
Къщата беше напълно преобразена, пребоядисана, с нови тапети и обзаведена с вкус, но в подчертано учрежденски стил. С тайно наслаждение Хамид ме поведе от стая в стая, докато аз се опитвах мислено да си възстановя старата обстановка от спомените, които бяха вече избледнели и разместени. Трудно ми беше например да си представя плачещата Мелиса. На същото място сега стоеше красив, пълен с бутилки бюфет. (В миг сякаш зърнах Пърсуордън, как веднъж бе застанал точно в този ъгъл и оживено ръкомахаше.) Спомних си и някои от тогавашните мебели. „Навярно съществуват още някъде горките овехтели мебели.“8 Сетих се за този цитат от поета на града. Единственото познато нещо беше старият стол за подагра на Помбал, който най-мистериозно се бе появил на предишното си място до прозореца. С него ли бе долетял от Рим? Би било напълно в стила му. Малката като кутийка стая, където ние с Мелиса… Сега това беше стаята на Хамид. Той спеше на същото неудобно легло, към което погледнах със свито сърце, опитвайки се да усетя отново аромата и атмосферата на онези дълги омагьосани следобеди, когато… Но дребничкият мъж до мен не спираше да говори. Трябвало да приготви обяд. После се наведе, взе да рови в един ъгъл, а след това ми бутна в ръката смачкана снимка, която сигурно бе задигнал от вещите на Мелиса. Беше направена на улицата и изглеждаше съвсем избледняла. Двамата с Мелиса вървяхме хванати за ръка по улица „Фуад“. Усмихнатото й лице бе леко извърнато от мен, а вниманието й — очевидно раздвоено между нещо, което й говорех със сериозно изражение, и осветените витрини, покрай които минавахме. Снимката трябва да е била направена през зимен следобед, някъде към четири часа. Какво, по дяволите, съм й говорил толкова сериозно? За нищо на света не бих могъл да си спомня нито времето, нито мястото; и все пак, ето я — черно на бяло, както се казва. Може би думите, които съм изричал в онзи момент, са били важни, съществени — или пък съвършено безсмислени! Под мишницата си носех цяла камара книги и бях облечен в мръсния си стар шлифер, който впоследствие дадох на Золтан. И без това плачеше за химическо чистене. Косата ми имаше крещяща нужда от подстригване, особено отзад. Оказа се невъзможно да си възстановя този изчезнал от спомените ми следобед! Внимателно се вгледах и в най-дребните подробности в снимката като човек, решен да възкреси безвъзвратно изтрит от времето стенопис. Да, виждаше се, че е било през зимата, някъде към четири часа. Тя носеше дрипавото си палто от тюленова кожа и чанта, която дори не помнех, че е притежавала. „В онази августовска-август ли беше? — вечер…“9 Отново си изрецитирах наум.
6
Тази стара курва (букв.). В случая той произнася Putain (курва) вместо Petain, тоест маршал Петен. — Б.пр.
7
Виши — популярно наименование на колаборационисткото (прохитлеристко) военновременно френско правителство (1940–1944) начело с маршал Петен със седалище във Виши. — Б.пр.
8
От стихотворението „Следобедното слънце“ на Константинос Кавафис, превод Георги Мицков; ИК „Христо Ботев“, София, 1995 г. — Б.пр.
9
От стихотворението „Далеч“ на Константинос Кавафис, превод Ст. Гечев; ИК „Христо Ботев“, София, 1995 г. — Б.пр.