— Винаги съм вярвал в какви ли не неща за любовта — започна умислено, като по-скоро се обръщаше към собственото си отражение, после среса брадата си с пръсти, — но никога в подобно нещо. Дори преди година, ако някой ми беше казал това, което сега говоря, щях да му отвърна: „Пфу! Средновековни измишльотини а ла Петрарка!“ Дори си мислех, че половото въздържание е вредно за здравето, че ако не бъде често използван, членът ми ще атрофира, ще окапе. А виж сега, погледни твоя нещастен, нещастен приятел! Само от това, че я има, аз онемявам. Слушай, последния път, когато Кийтс се върна след едно пътуване из пустинята, двамата отидохме да се напием. Той ме заведе в кръчмата на Голфо. И тогава ме обзе някакво смътно подмолно желание — нещо като експеримент, нали се сещаш — да катурна едно пиленце. Не се смей. Трябваше да разбера какво точно става с мен. Обърнах пет питиета, колкото да живна. На теория ми се прииска. Добре, казах си тогава, стига толкоз целомъдрие! Ще обезчестя този романтичен образ веднъж завинаги, за да не вземат хората да приказват, че великият Помбал е загубил мъжествеността си. И какво мислиш, че стана? Паникьосах се! Чувствата ми бяха като блиндирани. Самата гледка на наобиколилите ме момичета ме накара да си спомня Фоска в най-големи подробности. Всичко, дори чевръстите й пръсти, заети с някакво плетиво! Охладнях, сякаш някой пусна сладолед във врата ми. Изпразних си джобовете на масата и хукнах навън сред градушка от подпетени чехли и мощни дюдюкания от страна на моите приятели. Напсувах се, разбира се. Не че Фоска очаква това въздържание от мен, съвсем не. Тя все ми вика, ако имам нужда, да отида при момиче. Изглежда, именно тази свобода ме държи в затвора. Кой знае? За мен това е истинска агония. Недоумявам как така се намери жена, която да ме вкара в правия път — едно съвършено непознато за мен място.
Той се удари в гърдите с жест, който издаваше хем упрек, хем някакво самодоволство. Дойде отново да седне и додаде тъжно:
— Знаеш ли, тя е бременна от съпруга си и чувството й за достойнство не й позволява да измами мъж, който е на бойното поле и всеки момент може да бъде убит. Особено когато носи неговото дете. Ca se concoit10.
Продължихме да се храним в мълчание, след което той избухна:
— Но какво да правя аз с това достойнство? Кажи ми, моля те. Ние само си говорим и все пак това ми стига. — Изрече го с едва доловимо презрение.
— А той?
— Той е изключително добър и мил човек — въздъхна Помбал. — С онази типично британска доброта, за която Пърсуордън обичаше да казва, че представлява нещо като натраплива невроза, породена от скуката в английския начин на живот, често навяваща мисли за самоубийство! Той е красив, жизнерадостен, говори три езика. И все пак… не толкова, че е студен, а по-скоро сдържан — искам да кажа, някъде дълбоко в себе си. Не мога да определя дали е типичен англичанин или не. Във всеки случай олицетворява представата за честта, така както са я разбирали трубадурите. Не че ние, европейците, не държим на честта, разбира се, но обикновено не стигаме до крайност. Трябва ли самодисциплината да бъде нещо повече от временна отстъпка пред установения начин на живот? Не се изразявам добре. Всъщност, когато си мисля за техните отношения, аз наистина се чувствам объркан. Ето какво искам да кажа: изхождайки от своята огромна, типично английска самонадеяност, той наистина е убеден, че чужденците не са способни на вярност в любовта. От друга страна, тя, бидейки верен на себе си човек, върши само онова, което смята, че трябва, без да се насилва и преструва. Тоест действа според собствените си усещания за нещата. Според мен, ако той я обичаше истински в смисъла, в който аз разбирам любовта, тогава нямаше всеки път да се държи, като че снизходително й е подал ръка за помощ, за да я извади от някакво непоносимо положение. Изглежда, дълбоко в себе си, макар самата едва ли го съзнава, тя усеща, че я гнети някакво чувство за несправедливост; но му е вярна, изпитвайки в същото време… как да кажа? Едно леко презрение. Не знам. Ала тя го обича по този малко странен начин — всъщност единствения, който той й позволява. Тя е човек с деликатни сетива. Ала така се получава, че нашата любов — в която никой от двама ни не се съмнява, която сме си признали един на друг и сме приели — остава някак подвластна на тези любопитни обстоятелства. Тя, разбира се, ме прави щастлив, но и малко несигурен в себе си; понякога ме кара да се бунтувам. Усещам как в любовта ни започва да се прокрадва разкаянието — това славно приключение на духа! И тя се обагря от неговото мрачно отношение, което прилича на изкупление. Чудя се дали любовта на една femme galante11 трябва да бъде точно такава. Що се отнася до него, той е просто рицар от средната класа, който, бих казал, е точно толкова неспособен да причини болка, колкото и да дари някого с физическо удоволствие. Но все пак си остава изключително мил, грижовен и почтен мъж. По дяволите, не може да се обича разсъдливо, с чувство за справедливост, нали така? Някъде той бърка, някъде се проваля в нейните очи, без дори да го съзнава. А според мен и тя не си дава сметка за това, не го е осмислила. Ала когато са заедно, в общуването им се усеща нещо непълно, неспоено, частично, само едва скрепено чрез навика и добрите обноски. Давам си сметка, че не е редно да говоря така, но само се опитвам да ти опиша онова, което виждам. Иначе сме добри приятели и аз наистина се възхищавам от него; когато си идва в отпуск, редовно вечеряме тримата навън и бистрим политиката. Пфу!