Той се облегна на стола, изтощен от собствения си разказ, прозя се уморено и погледна часовника си.
— Предполагам — каза, вече по-сдържано, — че тези нови страни на хората тук ще ти се сторят много забавни; всичко ти звучи доста странно, нали? Например сестрата на Пърсуордън, Лиза — знаеш ли я? Тя е напълно сляпа. Ние всички смятаме, че Маунтолив е лудо влюбен в нея. Отначало тя пристигна тук, за да прибере ръкописите на брат си и да набави допълнителен материал за книга, посветена на неговия живот и творчество. Така се твърдеше. Както и да е, оттогава гостува на посолството. Когато той е по работа в Кайро, редовно я посещава! Сега изглежда някак нещастен — може би така говорят и за мен. — Той стана и пак отиде до огледалото, после поклати глава решително. Не му личеше да е нещастен. — Е — призна си, — може и аз да греша.
Часовникът от лавицата над камината звънна и ние вдигнахме глави.
— Трябва да се връщам в службата. Имаме съвещание — рече той. — А ти? Ти какво ще правиш?
Казах му, че възнамерявам да отида в Карм Абу Гирг. Помбал подсвирна с уста и ме изгледа изпитателно.
— А, значи ще видиш Жюстин — Замисли се, после сви рамене колебливо. — Сега е като затворничка, нали знаеш. Мемлик я остави под домашен арест. Много време мина, откакто никой не я виждал. И с Несим не знам какво става. Те с Маунтолив съвсем преустановиха отношенията си и аз, като официално лице, трябва да следвам тази линия на поведение, така че дори не съм правил опит да се срещнем. Искам да кажа, че не бих направил, дори и да беше позволено. Клия обаче го вижда понякога. Мъчно ми е за Несим. Когато беше в болница, тя не успя да си издейства разрешение да го посети. Въртележка, нали? Като в песента на Пол Джоунс. Нови приятелства, ала докато музиката спре! Но ти ще се върнеш, за да споделиш историята на този град, нали? Добре. Ще кажа на Хамид. А сега трябва да тръгвам. Желая ти късмет.
Възнамерявах да полегна за малко — кратка следобедна дрямка, преди колата да дойде да ме вземе, но бях толкова уморен, че щом сложих глава върху възглавницата, веднага съм потънал в дълбок сън; сигурно щях да откарам до другия ден, ако не беше шофьорът, който ме събуди. Още неразсънен, седнах в познатата ми кола и се загледах в езерата, палмите и водните колела, покрай които минавахме — египетският живот извън градовете: древен, пасторален, забулен в мъгли и миражи. Старите спомени се раздвижиха, някои ласкави и меки, други грапави като незаздравели рани. Струпеите на старите чувства, които се надявах скоро да обеля. Първата най-важна стъпка щеше да бъде срещата ми с Жюстин. Дали щеше да ми помогне, или попречи да преоценя онези скъпи на сърцето ми „реликви на чувствата“, както ги нарича Колридж? Не можех да зная. С всяка следваща миля тревогата и желанието се гонеха и догонваха в мен. Миналото!
II
Древни земи, ширнали се навред с цялата си праисторическа непокътнатост: потънали в самота езера, почти недокоснати от забързания ход на вековете, където, необезпокоявани от нищо, поколения пеликани, ибиси и чапли изживяват мудната си съдба до самия завършек. Гъстото зелено сукно на поляните от детелина гъмжи от змии и рояци комари. Пейзаж без птича песен, ала изпъстрен с бухали, папуняци и сини рибарчета, дето кръжат в небето, патрулират зорко и току клъвват мътните води на езерото. Глутници от подивели кучета душат неспокойно, търсят храна, биволи с наочници въртят в кръг водните колела във вечен мрак. Малки вади с диги от суха пръст и дъно, застлано със слама, се разклоняват навред и там друмникът може да коленичи за молитва. Египет! Издутите криле на малки лодки се полюшкват забързано по прииждащото пълноводие, а от време на време протяжен човешки глас или куплет от песен пронизва глухия му тътен. Кастанетите на вятъра щракат в сухата царевица, със съскане отскубват коравите остри листа. Под обстрела на едрите дъждовни капки течната кал избухва, пръска се във въздуха и го изпълва с миражи, зацапани от липса на перспектива. Напоена с вода, всяка купчинка кал набъбва до човешки бой, а човекът — до катедрални висоти. Цели отрязъци от небето и земята се разместват, отварят се като капак или се завъртат на пета и се обръщат наопаки. Стада овце нагазват в тези криви огледала и пак излизат, появяват се и изчезват, подкарани като с остен от трептящите носови подвиквания на невидими пастири. Сборище на пасторални гледки от забравената история на стария свят, която продължава да съществува редом с онази, дето сме наследили. Облаци от мушици с посребрени крилца се носят нагоре, проблясват като светулки, запалени от слънчевите лъчи. Тропотът от конски копита по засъхналата кал на този изгубен свят отеква като пулс и умът се зарейва сред було от преливащите цветове на дъгата.