Следвайки криволиците на зелените диги, човек най-сетне стига до старата къща, построена на кръстопътя на тъмновиолетовите канали, и вижда олющената избеляла боя на спуснатите кепенци, стаите, окичени с дервишки трофеи, с щитове от опъната кожа, окървавени копия и пищни килими. Градините са запуснати и глухи. Само малките фигурки върху дувара размахват целулоидните си криле — плашилата, които пазят къщата от уроки. Тук цари безмълвието на мъртвилото. Ала и цялата египетска провинция тъне в същата безутешна меланхолия: изоставена и запусната, тя съхне и се напуква под лъчите на наглото ослепително слънце.
Минаваш под арката и стъпките ти отекват по калдъръма в двора. Дали това ще бъде нова раздяла или връщане към изходната точка?
Още не зная.
III
Тя стоеше най-горе на дългата външна стълба и гледаше към тъмния двор подобно караул на пост. В дясната си ръка държеше многораменен свещник, който хвърляше мъждукащ кръг светлина около нея. Съвършено неподвижна като фигура в tableau vivanf12. Стори ми се, че нарочно преиначи тона, с който за пръв път произнесе името ми, за да прозвучи равен и студен — сякаш отражение на някакво странно психическо състояние, което като че сама си бе наложила. Или може би, несигурна, че това съм аз, просто разпитваше мрака, мъчейки се да ме отпъди, сякаш бях натраплив тревожен спомен, отскубнал се и избягал от тъмницата на нейния ум. Но за мен познатият глас беше като разчупване на печат. Почувствах се като човек, разбуден след вековен сън, и докато бавно и внимателно я следвах по скърцащите дървени стъпала, усетих как над мен витае полъхът на едно ново самообладание. Бяхме изкачили половината стъпала, когато тя отново се обади, този път рязко, с нещо като изобличителни нотки в гласа.
— Чух конете и така се сепнах, че излях целия парфюм върху дрехите си. Цялата воня, Дарли. Трябва да ме извиниш.
Стори ми се, че е отслабнала още повече. Държеше свещника високо, докато напредваше по стъпалата; стигна горната площадка и след като се вгледа изпитателно в очите ми, лепна кратка безчувствена целувка върху дясната ми буза. Студена като некролог, суха като пергамент. Докато го правеше, подуших разляния по дрехите й парфюм. Наистина, целият въздух около нея беше силно ароматизиран. Нещо в скованата й поза говореше за вътрешна нестабилност и тогава ми хрумна, че може би е пила. Бях леко шокиран, когато видях, че върху скулите си е сложила две яркочервени кръгчета руж, които изпъкваха на фона на мъртвешката белота на силно напудреното й лице. Ако все още можеше да се каже, че е красива, то това беше безжизнената красота на богаташка мумия, неумело гримирана, за да подхранва илюзията за живот. Приличаше на зле оцветена черно-бяла снимка.
— Не трябва да ме гледаш в очите — бе следващото нещо, което изрече строго, със заповеднически тон. Тогава забелязах, че левият й клепач е леко увиснал, от което погледът й добиваше злобно и цинично изражение, както и приветливата усмивка, която в този момент се опитваше да разстеле върху лицето си. — Разбра ли? — Аз кимнах. Дали пък не беше прекалила с ружа, само и само да отклони вниманието от увисналия си клепач? — Прекарах лек удар — добави едва чуто, като че обясняваше на себе си.
Продължаваше да стои пред мен с вдигнат във въздуха свещник, но като че наостри слух за друг шум. Взех ръката й и за дълго останахме така, втренчени един в друг.