— Много ли съм се променила?
— Никак дори.
— Разбира се, че съм се променила. Както и всички ние. — Гласът й прозвуча с пронизителна пискливост. Вдигна ръката ми за миг и я сложи върху бузата си. Кимна с озадачен вид, обърна се и ме придърпа към балкона, като вървеше гордо изправена, със скована походка. Носеше рокля от тъмна тафта, която просъскваше шумно при всяко нейно движение. Пламъците на свещника танцуваха лудешки по стените. Спряхме пред един тъмен праг и тя извика: „Несим!“, ала толкова рязко, че чак ме стресна, защото това бе тон, с който обикновено се вика слуга. След миг Несим изникна от сянката, послушен и смирен като домашен дух.
— Дарли пристигна — обяви тя, сякаш е получила колет, постави свещника върху ниската масичка и побърза да се отпусне в плетения шезлонг, като закри очите си с ръка.
Несим се бе преоблякъл в обикновен мъжки костюм, пристъпи към мен и се усмихна с обичайното си изражение на вечна приветливост и внимание. Ала и то вече не беше същото; сега приличаше повече на сплашен човек, непрекъснато мяташе неспокойни погледи ту встрани, ту надолу към Жюстин и говореше тихо, като че в присъствието на заспал човек. Неочаквано, докато запалвахме по цигара, ни прихлупи особено притеснение. Безмълвието заяде като лост, който отказва да превключи на друга скорост.
— Детето си легна. Очарована е от двореца, както сама го нарича, и от обещанието да си има собствено пони. Мисля, че ще бъде щастлива.
Жюстин въздъхна дълбоко и без да сваля ръка от очите си, рече бавно:
— Той казва, че не сме се променили.
Несим преглътна и продължи със същия приглушен глас, като се направи, че не я е чул.
— Искаше да те изчака, но умората я надви.
Полегналата фигура отново се обади откъм най-тъмния ъгъл на балкона:
— Изрови от шкафа шапчицата на Наруз, онази, която е носел при обрязването си. Сварих я точно когато я пробваше. — Изсмя се отривисто, което прозвуча като кучешки лай, и тогава забелязах как Несим примигна и рязко извърна лицето си.
— Слугите са ни малко — каза той тихо и някак прибързано, сякаш искаше да запуши дупките, зейнали в мълчанието след последната й реплика.
Облекчението, което се изписа на лицето му, когато Али се появи и ни покани на вечеря, беше повече от очевидно. Той вдигна свещника и ни поведе вътре в къщата. В нея цареше погребална атмосфера — слугата с бяла роба и ален пояс вървеше напред, като държеше свещника високо, за да осветява пътя на Жюстин. Тя пристъпяше умислено, някак отчуждена от всичко заобикалящо я. Аз вървях след нея, а зад мен беше Несим. Напредвахме в индийска нишка по неосветените коридори, прекосявайки стаи с високи тавани, чиито стени бяха покрити с прашни килими, а подовете им — с грубо дюшеме, което скърцаше под краката ни. Най-накрая стигнахме до трапезарията — дълго тясно помещение, чиято наредба говореше за отминало величие, вероятно отоманско по стил; приличаше, да речем, на стая в забравения зимен дворец на Абдул Хамид с ажурните решетки на високите си сводести прозорци, които гледаха към запуснатата розова градина. Тук светлината на свещите с нейните сияйни сенки представляваше идеалният декор към иначе строгата и оскъдна мебелировка. Златистите, червени и виолетови цветове, които на дневна светлина бяха направо непоносими, сега излъчваха стаено великолепие.
Настанихме се на масата и погледът ми отново бе привлечен от сплашеното изражение на Несим, който не спираше да се оглежда наоколо. Може би дори това не е точната дума. Той като че по-скоро очакваше всеки миг от устата й да изригне ненадейна експлозия от неподозирани упреци. Мислено беше готов да ги парира, да ги отблъсне внимателно и любезно. Но Жюстин напълно ни игнорира. Първото нещо, което направи, бе да си налее чаша червено вино. Вдигна я на светлината, сякаш да провери цвета. След това лекичко я наклони първо към единия, после към другия, сякаш беше знаме, изпи я на един дъх и отново я сложи на масата. Петната от руж върху бузите й придобиха емайлен блясък, който нямаше нищо общо с пиянската притъпеност на погледа й. Не носеше никакви бижута. Ноктите й бяха лакирани със златист лак. Сложи лакти на масата, подпря си брадичката и ни изгледа изпитателно — първо единия, после другия, и рече:
— Да, всички ние сме се променили — обърна се бързо и като официален обвинител стрелна пръст към съпруга си. — Виж го, изгуби си едното око.
Несим си замълча учтиво, подаде й нещо от масата, колкото да й отвлече вниманието от неприятната за него тема. Тя отново въздъхна и продължи: