— Дарли, ти изглеждаш много добре, но ръцете ти са напукани и загрубели. Усетих, когато ми погали бузата.
— Сигурно е от цепенето на дърва.
— О, така ли? Но иначе изглеждаш добре, много добре.
(Една седмица по-късно тя щеше да телефонира на Клия и да й каже: „Боже Господи, колко е загрубял. И малкото чувствителност, която притежаваше, е напълно заличена от селянина у него.“)
Несим наруши тишината с нервно покашляне и опипа черната превръзка на окото си. Той очевидно не хареса тона на гласа й, нито натежалата от напрежение атмосфера, в която се усещаше как вълните на омраза се надигат една подир друга. Именно тази омраза беше най-новият и неочакван елемент сред толкова много изненади на речта и обноските. Наистина ли се бе превърнала в истеричка? Или беше болна? Трудно ми бе да изровя от паметта си онази пленителна мургава любовница от миналото, на която всеки жест — дори най-невнимателният, най-неуместният — отекваше с новоизкованото великолепие на истинската щедрост. („Значи се върна — рече дрезгаво — и намери всички ни заключени в Карм. Като стари цифри в забравена сметководна книга. Лоши дългове, Дарли. Бегълци от правосъдието, а Несим?“)
Какво да каже човек в отговор на тези язвителни подмятания? Продължихме да се храним в пълно мълчание, безшумно обслужвани от арабския слуга. От време на време Несим се обръщаше към мен с някой въпрос по съвсем неутрална тема — кратко и едносрично. Всички усещахме болезнено как тишината се процежда край нас, изпразва се като огромен резервоар. Още малко и ще щръкнем сред нея, седнали в столовете си като парцалени кукли. След миг прислужникът влезе с два термоса и увита в хартия храна, които постави в края на масата. Жюстин се обади с възпламенен от арогантност глас:
— И тази вечер ли излизаш?
— Да, и тази вечер съм на смяна — отвърна й Несим и кротко кимна. После се прокашля и се обърна към мен: — Дежурствата ми са само четири пъти в седмицата. Колкото да не стоя със скръстени ръце.
— Колкото да не стои със скръстени ръце! — повтори Жюстин насмешливо. — Или колкото да си загуби окото и единия пръст. Защо не му кажеш истината, скъпи? Ти би направил всичко, само и само да се измъкнеш от вкъщи. — После се наведе към мен и продължи: — За да се измъкне от мен, Дарли. Аз го влудявам с вечните си сцени. Така казва той.
Нескриваната й вулгарност ме притесни ужасно.
Слугата влезе с грижливо изгладената униформа на Несим. Той се изправи, извини се с една дума, придружена с крива усмивка. Останахме сами. Жюстин отново си наля чаша вино, вдигна я към устните си и в този миг аз направо се стъписах, когато съвсем неочаквано ми намигна и рече:
— Истината ще излезе на бял свят.
— Откога сте затворени тук? — попитах.
— Въобще не подхващай тази тема.
— Няма ли начин?…
— Той успя да си го уреди частично. Но не и аз. Пий, Дарли, изпий си виното.
Отпих мълчаливо. След малко Несим отново се появи — в униформа и очевидно готов да потегли. Като по общ сигнал станахме едновременно, слугата взе свещника и сякаш начело на траурна процесия отново ни поведе обратно към балкона. В наше отсъствие единият му край беше застлан с килим, бяха извадени диваните и на няколко малки инкрустирани масички стояха свещници и всичко необходимо за пушене. Нощта беше тиха, възхладна. Пламъците на свещите не потрепваха. Откъм заобикалящия ни мрак долиташе приглушеният плисък на голямото езеро. Несим побърза да се сбогува и ние чухме отдалечаващия се тропот на конските копита да заглъхва, щом зави по пътя, който извеждаше към единствения брод. Обърнах глава към Жюстин. Тя беше вдигнала китките си пред очите ми, а лицето й бе изрязано в недвусмислена гримаса. Държеше ги една до друга, като че сключени от невидими окови. Завъртя пред погледа ми тези въображаеми белезници, после отпусна ръцете си в скута и рязко, със скоростта на змия, пропълзя до дивана и се сгуши в краката ми, като същевременно промълви с глас, разтреперан от разкаяние и омраза:
— Защо, Дарли? Защо!
Каза го така, сякаш питаше не просто съдбата или орисниците си, а самия порядък на вселената — толкова прочувствено прозвуча гласът й. Пламъкът на част от предишната й красота ме озари, разтърси ме като далечно ехо. Ала този парфюм! И толкова отблизо! Попилата в дрехите й миризма ме задушаваше, взе да ми се гади.
Изведнъж обаче притесненията ни като че изчезнаха и най-сетне успяхме да си поговорим човешки. Сякаш мехурът, който цяла вечер ни обвиваше в апатия, внезапно се пръсна.