С нетърпение чаках зората да дойде и да ме освободи. Чаках с нетърпение да се махна оттук.
IV
Отново се разхождах по улиците на лятната столица, крачех под лъчите на пролетното слънце и безоблачното, кипнало от престрелки синьо море — полусънен и полубуден, — чувствах се като Адам от средновековните легенди: с тяло, направено от компонентите на света, чиято плът е пръст, костите — камъни, кръвта — вода, косата — трева, зрението — слънце, дъхът — вятър, мислите — облаци. Чувствах се безтегловен като след дълга изтощителна болест, сякаш плувах във въздуха, носех се над плитчините на Мареотис, белязани от всевечните приливи и отливи на неговите апетити и желания, породени от историята на това място; древен град, а отколешните му жестокости, непокътнати от вековете, са вдигнали стан в пустинята край езерото. Вървя по вдълбаните прорези на познати улици, плъпнали във всички посоки като лъчите на морска звезда, идват откъм центъра, а той е там, във вечното жилище на своя основател. В паметта ми отекват познати стъпки, забравени сцени и разговори, изскачат ненадейно пред взора ми направо от околните дувари, кафенета и зарешетени прозорци на стаи с олющени тавани. Александрия, принцеса и кокотка. Царски град и anus mundf13. Никога няма да се промени, докато тук расите продължават да се смесват и кипят като шира в казан; докато улиците и площадите продължават да гъмжат и клокочат във ферментацията на несъвместими страсти и омрази, яростни буйства и безжизнена вялост. Плодовита пустош от човешка любов, осеяна с белеещите кости на безброй изгнаници. Източени палми и минарета празнуват женитба високо в небето. Кошер от бели къщи се е наредил в шпалир от двете страни на тези тесни, глухи улици от кал, които по мръкнало отекват с воя на арабска музика и с писъците на момичета, нетърпеливи да се отърват от някои досадни ципи на тялото си (сякаш им пречат да вървят), предлагайки в нощта онези страстни целувки, на които парите не гледат с лошо око. Тъгата и блаженството на живота в този човешки котел, който продължава рода си, за да се увековечи, съпътстват безкрайния цикъл от възраждане и изтребление, сам по себе си назидателен, защото учи и реформира по силата на унищожителната си мощ. („Човек се люби единствено за да се увери в собствената си самота“, каза веднъж Пърсуордън, а при друг случай Жюстин допълни мисълта му като музикална кода: „Най-хубавите любовни писма на една жена са винаги адресирани до мъжа, когото мами“, и тя вирна вековния си профил и излезе на балкона, сякаш увисна над осветения град, където дървесните листа приличаха на изрисувани от електрическите реклами, където гълъбите се щураха като прокудени бездомници…) Голяма пита мед от лица, мимики и жестикулации.
„Превръщаме се в онова, за което си мечтаем“ — обичаше да казва Балтазар и все търсеше между големите сиви камъни на калдъръма ключето на своя часовник, който е Времето. „В действителността, в материалния свят ние постигаме само картините, сътворени от нашето въображение.“ Градът обаче не дава отговор на подобни твърдения. Като огромна ленива анаконда се е свил на кълбо около сънливите си обитатели, сякаш се е уединил, за да смели погълнатото. И сред извивките на лъскавата му кожа клетият човешки род следва хода на нещастното си съществуване, без да разбира, без да вярва, само повтаря до безконечност заучените си жестове на отчаяние, покаяние и любов. Философът Демонакс казва: „Никой не иска да е зъл“, и е бил наречен циник заради страданията си. А Пърсуордън в друго време и на друг език добавя: „Дори и полуразсънен да живееш сред сомнамбули, отначало е страшно. После човек се научава да се преструва!“
Отново усетих атмосферата на града вътре в мен, повехналите му красоти протягат пипалата си, за да ме спипат. Представих си настъпването на нови сезони, летата, пълни с отчаяние, нови атаки от „байонетите на времето“. Животът ми млад ще изгние в душни кантори под хладния полъх на електрически вентилатори, под светлината на прашни голи крушки, провесени от напукани тавани с олющената боя на уж току-що ремонтирани помещения. В кафенето „Ал Актар“, седнал пред зелената ментовка, заслушан в сърдитите мехурчета на наргилетата, ще имам време да изуча дълбоката глухота, която настъпва след всяко провикване на амбулантните търговци и звучното трополене на зарчетата по дъската за табла. Същите стари сенки минават и отминават покрай джамията Наби Даниил, блестящите лимузини на банкерите са подкарали драгоценния си товар от заможни дами към бридж партита, към синагогата, към запердените стаички на гадателки и към най-луксозните кафенета на града. Навремето всичко това имаше силата да ме докосне, дори нарани. А сега? Откъси от мелодия, бликнала от едно кафене с алена тента, ми напомниха за Клия, която веднъж подхвърли: „Музиката е сътворена, за да засилва човешката самота.“ Разхождах се тук с любопитство, дори с разнежено сърце, само защото за мен градът беше нещо, което сам съм дефлорирал и в чиито обятия се бях научил да придавам особен смисъл на съдбата. Тези порутени дувари с изронена мазилка, варното мляко на белосаните стени, което се бе напукало на милион люспици с цвета на стрида, приличаха на кожата на прокажените, които стенеха тук, в покрайнините на арабския квартал; но това беше само кожата, само обвивката на мястото, която се лющеше, напукваше се под лъчите на слънцето.