Дори войната се бе примирила с този град и всъщност бе стимулирала търговията. Цели войскови части се скитаха безцелно с мрачния вид на непоколебимо отчаяние, с който всички англосаксонци се отдават на удоволствията си; а жените им, напълно лишени от привлекателност, бяха облечени в униформи, които им придаваха вид на изгладнели вълчици — сякаш още миг и ще излочат топлата кръв на младенците. Публичните домове процъфтяваха, разраснаха се и тържествуващо погълнаха целия квартал около стария градски площад. Противно на всички очаквания, войната бе заразила града с някакво карнавално опиянение; дори нощните бомбардировки над пристанището бързо се забравяха през деня, хората свиваха рамене и бързаха да ги загърбят, както се прави с мъчителните кошмари, всъщност спомняха си за тях като за някакво ненадейно възникнало неудобство. И това бе единственото изключение. За хората като че нищо не се беше променило. Брокерите продължаваха да седят наклякали по стъпалата на клуба „Мухамад Али“ и да преплюнчват вестниците. Старите конски кабриолети продължаваха да потропват забързано в изпълнение на всевъзможни услуги. Тълпи от разхождащи се хора изпълваха белия Корниш, възползвайки се от мекото пролетно слънце. По балконите бяха накацали приказливи момичета и простираха мокри чаршафи. Александрийци продължаваха да се движат в затворената, обагрена в мораво циклорама на живота, който си въобразяваха, че водят. („Животът е по-сложен, отколкото си мислим, ала и много по-прост, отколкото дръзваме да си представим.“) Момичешки гласове — насечени арабски четвърт тонове, а от синагогата долита металическо жужене, прекъсвано от време на време от звуците на систрум. В Бурсата14 врявата е огромна, пищят, подобно стенещо от болка огромно животно. Сарафите подреждат парите си като сладки на витрина. Паши с алени фесове са се разположили в коли, прилични на блестящи саркофази. Джудже свири на мандолина. Едър евнух с пръстен от гранат, голям колкото брошка, се тъпче с пасти. Безкрак мъж върху дъска на колелца пелтечи нещо, мучи и се лигави.
В това бясно препускане на ума изведнъж се сещам за Клия — гъстите й ресници, които замрежват всеки поглед на красивите й очи — и смътно се зачудих кога ли ще се появи. Но междувременно блуждаещите ми стъпки ме отведоха до тясната уличка Лепсий, до проядената от червеи стая със стол от камъш, който скърцаше цяла нощ, където някога старият поет на града бе рецитирал „В очакване на варварите“. Стъпалата отново проскърцаха под моите ходила. На вратата имаше надпис на арабски: „Тишина“. Не беше заключено.
Гласът на Балтазар прозвуча необикновено пискливо и глухо, когато ми извика да влизам. Транспарантите бяха спуснати и стаята беше потънала в полумрак. Той беше в леглото. Стъписах се, като забелязах, че косата му е съвсем бяла. Заприлича ми на някакъв древен двойник на самия себе си. Трябваха ми минута-две, докато се уверя, че не е боядисана. Изглеждаше ужасно променен! Да, ама не иде да извикаш към приятеля си: „Боже Господи, колко си остарял!“ Въпреки че за малко щях да направя точно това, макар и неволно.
— Дарли! — обади се той немощно и протегна за поздрав ръце, подути като боксьорски ръкавици от бинтовете, с които бяха пристегнати.
— Какво, за бога, се е случило с теб?
Той въздъхна тъжно и раздразнено, после ми кимна да седна на стола. В стаята цареше пълен безпорядък. Купища книги и вестници лежаха разхвърляни по пода под прозореца. Както и едно пълно догоре цукало. Шахматна дъска с разпилени по нея фигури. Вестник. Върху таблата за храна — кифличка със сирене и една ябълка. Умивалникът — отрупан с мръсни чинии. До него в чаша с мътна течност проблясваше изкуствено чене, към което трескавите му очи поглеждаха от време на време объркано и нерешително.