— Нищо ли не знаеш? Това ме учудва. Лошите и скандалните вести се разпространяват толкова бързо и стигат толкова далеч, че според мен би трябвало вече да си ги научил. Историята е дълга. Да ти я разкажа ли, за да добиеш и ти онзи вид на тактично съчувствие, с който Маунтолив сяда всеки следобед да играе шах с мен?
— А ръцете ти?
— И до тях ще стигна. Идеята я заимствах от твоя ръкопис. Но истинският виновник според мен е това чене тук в чашата. Виж го само как проблясва зловещо. Ченето ми погоди номера. Когато разбрах, че съм на път да остана без зъби, изведнъж започнах да се държа подобно жена в критическа възраст. Как иначе да си обясня това, че се влюбих като гимназист? — И веднага се опита да притъпи болезнения въпрос с престорен смях. — Първо Кабал, който беше разформирован и всичко отиде по дяволите. Появиха се мистици, тесногръди теолози, изобретателни фанатици, въобще целият боклук, който се навърта край сектите и проглушава хорските уши с всевъзможни догми! Но за мен този кръжец имаше особено значение, едно погрешно значение, което макар и подсъзнателно, ми изпращаше своите съвършено ясни послания. Вярвах, че бавно и постепенно ще успея да се отърва от апетита на собствената си плът. Смятах, че в крайна сметка ще постигна философска улегналост и уравновесеност, които ще тушират страстната ми природа, ще стерилизират действията ми. Разбира се, навремето мислех, че не страдам от никакви предразсъдъци, че подбудите ми да търся истината са съвсем чисти. Но подсъзнателно използвах Кабал точно с тази цел — вместо да го оставя той да ме използва. Грешка номер едно! Налей ми малко вода от каната ей там. — Жадно изгълта водата през розовите си венци. — А сега идва абсурдът. В един момент открих, че зъбите ми падат. Беше ужасно. Съсипах се. Почувствах се като осъден на смърт, защото това беше потвърждение на факта, че остарявам, че животът ми се изплъзва. Винаги съм бил особено придирчив на тема уста, винаги съм ненавиждал хора с лош дъх и обложен език; но най-много от всичко съм ненавиждал изкуствените зъби! Несъзнателно обаче изглежда сам си докарах до главата тази невероятна беля — нещо като последно, отчаяно хвърляне на зара, преди да ме е спипала старостта. Не се смей! Аз се влюбих както никога преди, или може би само както когато бях на осемнайсет години. „Пронизващи като игла целувки“, така ли беше? Или както би казал Пърсуордън: „Коварните гонади са плъпнали на лов за женска плячка, ласото на семенника се стяга — познатият биологически терор.“ Ала, скъпи ми Дарли, никак не ми беше до смях. Тогава все още си имах моите зъби! Но обектът на моите чувства, един гръцки актьор, беше възможно най-ужасният избор, който можех да направя. Да изглеждаш като бог, да пръскаш край себе си очарование подобно рой сребърни стрели и в същото време да представляваш едно толкова дребнаво, бездуховно, продажно и празноглаво същество: ето какво беше Панайотис! Аз го знаех, но това нямаше никакво значение. Видях в него онзи младеж от Селевкия15, за когото пише Кавафис в своето стихотворение16. Не спирах да се ругая пред огледалото. Но нищо не можех да сторя, не бях в състояние да се променя. После, ако трябва да кажа истината, всичко може би щеше да отмине, както се е случвало стотици пъти преди това, ако той не ме беше докарал до лудост от ревност; последваха изстъпления и ужасни сцени на взаимни обвинения. Спомням си как старчето Пърсуордън току подмяташе: „О! Вие, евреите, много обичате да страдате“, и тогава аз му отвръщах с цитат от Момзен17 за проклетите келти: „Разрушили са толкова държави, без да основат нито една. Никъде не са създали велика държава, нито са развили собствена култура.“ Не, това не беше израз на комплекса ми на тема малцинство: то бе нещо като убийствена страст — такава, каквато се среща по книгите и с която нашият град е известен в историята! Само за няколко месеца се пропих. Непрекъснато обикалях публичните домове, които той посещаваше. Взимах опиати с рецепта и му ги давах да ги продава. Правех абсолютно всичко, само и само той да не ме напусне. Превърнах се в слаба, безволева жена. Ужасен скандал или по-скоро цяла серия от такива скандали и ето че лекарската ми практика започна да намалява, докато в един момент пациентите ми съвсем изчезнаха. Амарил пое клиниката само от добро сърце, като гледаше да не замре работата в нея, докато аз успея да се изправя на крака. В същото време веднъж ми се случи да ме влачат по пода на един клуб, докато аз се бях вкопчил в пеша на палтото му и го молех да не ме напуска! Друг път ме бутнаха на земята на улица Фуад, биха ме с бастун пред френското консулство. Изведнъж се оказах в центъра на вниманието на всички мои приятели, които изглеждаха тъжни и угрижени и правеха какво ли не, само и само да предотвратят най-лошото. Напразно. Бях се превърнал в непоносим човек! И този жесток живот продължи дълго — ала сякаш ми доставяше удоволствие да бъда унижаван, отритван, презиран, да се отнасят с мен като с отрепка! Сякаш исках да погълна света, да изсмуча докрай гнойта от раната на любовта, за да пресъхне и заздравее. Стигнах до крайности, които не подозирах, че съжителстват у мен, и все пак аз бях този, който провокира появата им, или може би моите зъби? — Той хвърли сърдит, яростен поглед към изкуственото чене, въздъхна и поклати глава, сякаш споменът за тези неволи продължаваше да го терзае.
16
Авторът има предвид стихотворението „Един от боговете им“ на Константинос Кавафис. — Б.пр.
17
Теодор Момзен (1817–1903) — немски историк. Автор на всепризнатия научен труд „История на Рим“ и носител на Нобеловата награда за литература (1902). — Б.пр.