Ако се бях справил с любовта си, ако я бях направлявал с открито сърце, щях по-добре да служа и на идеите на Кабал. Ще кажеш, че това е парадокс, нали? Може би. Вместо да оставя любовта да отрови интелекта ми, а интелектуалните ми съмнения — любовта. Въпреки че вече съм се възстановил и отново съм готов да се върна в света, всичко естествено в живота ми като че ли е изчезнало! Сутрин все още се събуждам с вика: „Той си е отишъл завинаги! Истинските любовници съществуват заради любовта.“
Балтазар изстена, или по-скоро изграчи шумно, после изпълзя от завивките си — изглеждаше ужасно смешен във вълнения си гащеризон — и взе да рови в чекмеджетата на шкафа за носна кърпа. Обърна се към огледалото и му рече:
— Най-крехката, най-лесно уязвимата и най-трагичната от всички наши илюзии е тази да вярваме, че с действията си можем да увеличим или намалим общия сбор на доброто и злото в света. — После поклати мрачно глава, върна се в леглото, разпуха възглавниците, подпря ги зад гърба си и додаде: — А онова дебело добиче, отец Пол, ми говори за благосклонно приемане на света. Такова отношение може да има само след пълното признаване на необятността на злото и доброто, тогава, когато човек сам е населявал тази необятност и я е изследвал до дъно без каквито и да било морални и прочие задръжки, чрез собствената си ограничена способност за проникновено разбиране — това трябва, за да приемеш света такъв, какъвто е. Каква само задача наистина! Ето, лежа тук, времето минава и аз си мисля за него. Време от всякакъв вид се процежда през стъкленицата на пясъчния часовник: „време незапомнено“, „засега“, „открай време“, „от памтивека“; времето на поета, на философа, на бременната жена, на календара… Дори и онова „времето е пари“, и то влиза в сметката; а после, като си помислиш, че според фройдистите парите са изпражнения, тогава значи това се отнася и до времето! Дарли, ти се появи точно навреме, защото утре аз ще бъда реабилитиран с помощта на моите приятели. Идеята принадлежи на Клия. Отдавна ме притеснява мисълта за това как отново ще се появя пред обществото след всичките магарии, които извърших. Как отново ще погледна града в очите — това е моят проблем. Само в такива моменти човек разбира кои са истинските му приятели. Утре една малка групичка от тях ще дойде тук. Аз ще ги чакам облечен, ръцете ми ще бъдат превързани по-дискретно, ченето — на място, и разбира се, ще трябва да нося черни очила. Маунтолив, Амарил, Помбал и Клия — по двама от двете ми страни. Така ще извървим цялата улица „Фуад“, после ще седнем на тротоара пред „Паструди“ да изпием по едно кафе. Няма да бързаме. Маунтолив е запазил най-голямата маса за обяд в „Мухамад Али“ и е поканил двайсет души, за да отпразнуват моето възкръсване от мъртвите. И този красив жест на солидарност със сигурност ще успее да сложи на място злите езици и подигравателните усмивки. След това съм поканен на вечеря у семейство Червони. И с тази всеотдайна помощ, на която за щастие мога да разчитам, аз се надявам да си възвърна изгубеното доверие, най-вече на моите стари пациенти. Много мило от страна на приятелите ми, нали? И съвсем в традициите на града. Сега вече мога да си отдъхна, да се усмихна — една блестяща усмивка, на която само Пиер ще гледа с умиление: умилението на майстора към неговото творение. — И той вдигна бинтованите си ръце, както боксьор влиза в ринга, и с мрачен вид приветства въображаемата публика. После се отпусна назад, потъна тежко във възглавниците и отново ме изгледа. Очите му излъчваха блага тъга.
— Къде е Клия? — попитах.
— Тук си е. Беше при мен вчера следобед и питаше за теб.
— Несим каза, че е заминала нанякъде.
— Може да е отишла до Кайро, но само за следобеда. А ти къде беше?
— Пренощувах в Карм.
Последва дълга пауза, в която ние мълчаливо се изгледахме. Очевидно, че главата му гъмжеше от въпроси, с които тактично избягваше да ме бомбардира; а самият аз чувствах, че има още много неща, които не мога да обясня. Взех една ябълка и я захапах.