— А писането? — попита той след дълго мълчание.
— Спрях го. За момента не съм в състояние да продължа. Някак не мога да съчетая истината с измислицата, която е така необходима на всяко изкуство, стига двете да не са съшити с бели конци. Замислих се за това, когато бях в Карм и отново видях Жюстин. Знаеш ли, въпреки фактическите грешки на ръкописа, който ти бях изпратил, в образа й като че имаше повече поетическа истина — дори, ако щеш, и психографическа. Защото творец, който не умее да споява елементите, рано или късно се проваля. И аз не съм на прав път.
— Не разбирам, защо? Самото това откритие би трябвало да те насърчи, вместо да те смущава. Имам предвид изменчивостта на всяка истина. Зад всеки факт могат да стоят хиляди мотиви и всичките да са еднакво валидни, защото всеки факт има хиляди страни. А и колко много истини съществуват, които нямат нищо общо с каквито и да било факти! Твое задължение е да ги проследиш. Във всеки миг многообразието е до нас. Защо, Дарли? Това би трябвало да те вдъхновява, да придаде на твоето писане заоблените форми на бременна жена.
— Точно обратното, то ми пречи. Поне за момента. А сега, когато вече отново се намирам в истинската Александрия, от която съм заимствал толкова много от моите описания, не чувствам нужда да пиша — или поне да пиша нещо, което не отговаря на високия критерий, който според мен лежи в основата на всяко изкуство. Спомняш ли си какво бе написал Пърсуордън: „Романът трябва да представлява гадаене по изкормените вътрешности, а не подробен репортаж за мача, който се разиграва на поляната в някое абатство!“
— Да, спомням си.
— Така трябва да бъде. Ала сега аз отново съм изправен лице в лице с моите модели и не желая да ги преправям и скалъпвам. Ако започна отново, ще ги разгледам от съвсем друг ъгъл. Но все още има толкова много неща за всички вас, които не зная, а и по всяка вероятност никога няма да науча. Например Каподистрия, къде е неговото място?
— Говориш така, сякаш знаеш, че е жив.
— Мнемджиян ми каза.
— Да, загадката не е много сложна. Той работеше за Несим, но направи голям гаф и се компрометира. Трябваше да изчезне. За негов късмет това съвпадна с пълния му банков банкрут. Парите от застраховката му бяха жизнено необходими! И тогава Несим осигури обстановката, а аз — трупа. Нали знаеш, че получаваме доста трупове от всякакъв вид. Просяци. Хората дори си даряват телата, всъщност продават ги приживе за определена сума. Медицинските училища имат нужда от тях. Не беше трудно да се намери труп, при това сравнително пресен. Веднъж се опитах да ти намекна за случилото се, но ти не ме разбра. Така или иначе, всичко мина по мед и масло.
Сега Да Капо живее в една красива кула, като дели времето си между тайните на черната магия, която изучава усърдно, и някои поръчки от Несим, които получава във връзка с неговите планове — но за тях аз не знам нищичко. Истината е, че много рядко срещам Несим, а Жюстин изобщо не съм я виждал. Въпреки че могат да приемат гости след специално разрешение от полицията, те никого не канят в Карм. Само от време на време Жюстин се обажда да си побъбри с някого, и толкоз. Ти, Дарли, си бил обект на специална привилегия. Сигурно сами са ти извадили разрешително. Но аз се радвам, че те виждам във форма и с по-бодър дух. Направил си стъпка напред в правилната посока, нали?
— Не знам. Просто по-малко се тревожа.
— Този път ще бъдеш щастлив. Усещам го; много неща са се променили, но и много са си същите. Маунтолив ми каза, че те е препоръчал за цензор и че по всяка вероятност ще останеш в апартамента на Помбал, докато успееш да си намериш по-подходящо жилище.
— Още една загадка! Аз почти не познавам Маунтолив. Защо изведнъж е решил да играе ролята на мой благодетел?
— Не знам, може би заради Лиза.
— Сестрата на Пърсуордън ли?
— Отседнали са в лятната резиденция за няколко седмици. Предполагам, че или той, или и двамата ще те потърсят много скоро.
Някой почука на вратата и един слуга влезе, за да почисти апартамента; Балтазар се надигна от леглото и взе да се разпорежда. Аз станах да си вървя.
— Има само един проблем — обади се той, — който не ми дава мира. Да оставя ли косата си в тоя вид? Когато не е боядисана, приличам на сто и седемдесет годишен старец. Но от друга страна пък, по-добре да я оставя така, като символ на моето възкресение от мъртвите, на моето завръщане като човек, пречистен от суетата на света. Какво ще кажеш? Да, да, няма да я пипам. По-добре така да се появя.