— Клия, защо не дойде да ме посрещнеш?
Тя сбърчи нос за миг, сложи ръка върху моята и отново наведе глава към кафеената утайка, която бе засъхнала в малки завъртулки и нагънати като дюна вълнички.
— Запали ми една цигара — помоли.
— Несим каза, че си се скрила в последния момент.
— Да, точно така беше, скъпи.
— И защо?
— Изведнъж реших, че присъствието ми е неуместно. Че може да причини излишни усложнения. Ти си имаш стари дела за оправяне, стари сметки за уреждане и нови отношения за преосмисляне. Наистина се чувствам съвсем безсилна да направя нещо, преди… ами преди да си се видял с Жюстин. Не знам защо. Всъщност знам. Не бях сигурна дали предишният модел няма да продължи, не знаех колко си се променил или не си се променил. Ти си толкова нередовен и потаен в писмата си, че за мен беше направо невъзможно да разбера какви мисли се въртят в главата, ти. Толкова отдавна не си ми писал, нали? Освен това детето беше при теб и така нататък. В края на краищата понякога хората заяждат, започват да скрибуцат на празен ход като развалена грамофонна плоча и не могат да излязат от омагьосания кръг. Не знаех дали това няма да бъде и твоята съдба с Жюстин. Така че не ми беше работа да се намесвам, тъй като моите претенции към теб… Разбираш ли за какво говоря? Трябваше да ти дам свобода на избора.
— А ако бях заял като развалена плоча?
— Ако, ама не стана.
— Откъде знаеш?
— Вижда се по лицето ти, Дарли. Веднага разбрах!
— Трудно ми е да ти обясня…
— Недей — гласът й се извиси възбудено и светлите й очи се усмихнаха. — Ние имаме толкова различни претенции един към друг. Свободни сме да забравим! Вие, мъжете, сте много странни същества. Слушай, съставила съм програма за първия ни ден — подредила съм го като картина, като шарада. Първо тръгваш с мен, за да се увериш в странното безсмъртие, на което се радва един от нашите познати. Ще се оставиш ли в моите ръце? Отдавна чакам деня, в който ще ти служа като екскурзовод в… не, няма да ти кажа. Изчакай ме само да си платя кафето.
— А какво е написала съдбата в дъното на чашката ти?
— Неочаквана среща!
— Пак си измисляш.
Следобедът беше мрачен и здрачът се спусна рано. Виолетовите лъчи на залеза вече променяха перспективата, удължавайки улиците покрай морето. Качихме се на стар кабриолет, теглен от дръглив кон, който дремеше наред с такситата на гара Рамалех. Престарелият кочияш обърна сипаничавото си лице към нас и попита с грейнала за миг надежда какво предпочитаме — „файтон на любовта“ или „обикновен файтон“, на което Клия се изсмя и избра втория вариант на този един и същ файтон, тъй като беше по-евтин.
— Ах, ти, хитрец такъв! — рече тя. — Коя жена ще тръгне да разхожда похотливия си съпруг с това нещо, като вкъщи си има хубаво легло, и то безплатно.
— Милостив е Всевишният! — беше мъдрият му сдържан отговор. Поехме по широките извивки на еспланадата с потрепващите на вятъра навеси и тихото море, което се простираше от дясната ни страна и стигаше чак до празния хоризонт. В миналото толкова често минавахме оттук, когато отивахме да посетим стария пират в мръсната му, разхвърляна квартира на улица „Татуиг“.
— Клия, къде, по дяволите, отиваме?
— Почакай и ще видиш.
Старецът изплува пред погледа ми, виждах го съвсем ясно. Почудих се за миг дали дрипавият му призрак още витае из онези мрачни стаи, дали още подсвирква на зеления си папагал и пее: Taisez-vous, petit babouin18. Усетих ръката на Клия, която ме стисна при острия завой наляво, когато навлязохме в опушения мравуняк на арабския квартал: улиците се задушаваха от дима на запалените купчини смет, от миризмата на пикантните манджи и аромата на топъл хляб, който се носеше откъм пекарните.
— Защо, по дяволите, ме водиш към апартамента на Скоби? — отново попитах аз, когато конете звънко заудряха копита в калдъръма на познатата ми улица. В очите й заигра дяволито пламъче, тя се наведе към мен и ми прошепна на ухо:
— Търпение. Ще видиш.
Къщата си беше същата. Минахме през високата мрачна арка, както бяхме правили толкова често в миналото. В сумрака на припадащия здрач тя приличаше на избелял дагеротип, после влязохме в малкия вътрешен двор. Веднага забелязах, че е по-голям, като че нарочно разширен. Няколко от околните дувари бяха съборени или пък рухнали от само себе си и по този начин бяха увеличили мизерните размери на двора с около двеста квадратни фута. Той представляваше неугледна ничия земя от червена глина, надупчена като от едра шарка и осеяна с боклуци. В единия край се издигаше малко светилище, което приличаше на гробница на светец. Не си спомнях преди да е имало такова нещо тук. Беше заградено с голяма, грозна, съвсем модерна на вид желязна ограда, зад която безрадостно надничаха малко бяло кубе и поизсъхнало дърво. Веднага познах, че това е един от многобройните маками19, с които е осеян цял Египет — места, обявени за святи след смъртта на монах пустинник или друг свят човек. Обикновено вярващите ги издигат, за да се молят или да просят помощ, като оставят край тях оброчни парцалчета. Това малко светилище приличаше на хиляди други — запуснато, самотно, сякаш съществуването му е било отдавна забравено. Огледах се наоколо, после чух гласа на Клия:
19
Макар и дадено на английски в тази форма, множественото число на „макам“ е „макамат“ — суфитски термин, който означава „спирка“ и обозначава степените или стъпалата по пътя към просветлението. Свързва се също така с мястото, където светецът понякога разкрива своето присъствие — обикновено гробница, която впоследствие става светилище. — Б.пр.