— Здравей, Абдул! — В тона й долових сподавен смях, но за нищо на света не бях в състояние да се досетя какъв можеше да е поводът. От сенките изникна мъжки силует и тръгна към нас, като вървеше някак сковано и втренчено.
— Почти сляп е. Съмнявам се, че ще те познае.
— Но кой е този? — попитах, вече раздразнен от цялата тази мистерия.
— Това е Абдул. Приятелят на Скоби — пошепна ми тя и се обърна към него.
— Абдул, носиш ли ключовете за макама на Ел Скоб?
Той ни поздрави с няколко сложни движения на ръцете пред гърдите и извади връзка с дълги големи ключове, после каза с дълбок глух глас:
— Разбира се, лейди. Ето ги — и раздрънка връзката, както правят всички пазители на светилища, за да прогонят злите джинове, дето все се навъртат край гробниците на светци.
— Абдул! — учудено възкликнах аз шепнешком. — Но той беше младо момче. — Никога не бих го познал. Тялото му беше прегърбено като на стогодишен старец, походката му също издаваше преклонна възраст, както и пресекливият му глас.
— Ела! — рече Клия забързано. — Обясненията после. Само ела и погледни в светилището.
Бях направо смаян. И двамата последвахме пазача. След дълго потракване с ключовете и вдигане на шум, за да изплаши джиновете, той отвори ръждясалите двери и ни въведе. В малката гробница беше душно и горещо, едва се дишаше. В нишата мъждукаше лоена свещица и издаваше бледа трепкаща жълта светлина. В средата се забелязваше нещо, което реших, че е самият гроб на светеца. Беше покрит със зелено, извезано със сърма платно. След миг Абдул го дръпна, за да видя светинята, и предметът, който се откри пред мен, така ме удиви, че едва сподавих неволното си възклицание. Това беше старото поцинковано корито за къпане, върху единия крак на което беше изписано с релефни букви: „“Чистото корито" производител Краб. Лутън." Беше пълно догоре с чист пясък и четирите му ужасни на вид крака във формата на крокодилски нокти бяха боядисани в обичайния син цвят, който според местните поверия предпазва от духове. Не съм и предполагал, че корито за къпане може да бъде обект на религиозна почит, и затова се почувствах обзет от смесени чувства на недоумение, а после ме напуши и смях, когато чух как новият, променен до неузнаваемост Абдул, който беше и пазител на въпросния обект, мърмори под носа си обичайните молитви в името на Ел Скоб, като едновременно с това докосва оброците, увесени във всички ъгли на помещението като малки пискюли. Това, разбира се, бяха парчета от долното бельо на жени, оставили ги като дар на светеца, който според вярванията им можеше да ги излекува от безплодие и да им помогне да заченат! Виж ти! Коритото на старчето Скоби се бе превърнало в свещен предмет, на който яловите жени разчитаха да ги дари с плодовитост и както личеше по безбройните дарове — ненапразно.
— Ел Скоб свят човек, а? — попитах на лошия си арабски. Умореният прегърбен представител на човешкия род, който бе увил главата си с голям изпокъсан шал, кимна, поклони се и изграчи:
— Дошъл е от далечна Сирия. Ала тук намери покой. Името му пръска светлина за справедливите. Нека всеки се поучи от чистосърдечната му невинност.
Имах чувството, че сънувам. Сякаш чувах гласа на Скоби: „Да, много хубаво и процъфтяващо светилище, както трябва да бъде всяко такова място. Защото аз пари не натрупах, ама съвестно си гледах службата!“ Щях да се разсмея, но в този миг Клия ме ощипа по лакътя. И двамата доволно се сбутахме и тръгнахме да излизаме от спарената малка дупка към вече потъналия в здрач двор. Абдул отново зави поцинкованото корито с благоговеен жест, погледна лоения фитил и се присъедини към нас. Внимателно заключи желязната ограда, прие бакшиш от Клия с безброй пресипнали благодарности, затътри крака и потъна в сенките на отсрещния край на двора. Ние седнахме върху купчина порутена зидария.