— Колко ли е щастлив старият пират!
— Наистина. Да те провъзгласят за светец покровител на собствения ти жилищен квартал! О, Дарли, знаех си, че тази история ще ти хареса. Често идвам тук ей тъй, по здрач, присядам на някой камък и мислено се превивам от смях, радвам се заради старчето.
Останахме така дълго време, докато сенките край светилището се удължиха, усмихвахме се и тихо разговаряхме, както правят хората край гробница на светец. Припомнихме си стария пират със стъкленото око, чиято сянка продължаваше да броди из порутените стаи на втория етаж. Лампите на улица „Татуиг“ мъждукаха слабо. Не с предишната си яркост, а някак трепетливо и приглушено, защото целият пристанищен квартал, където се намираше и прочутата улица, бе поставен под непрекъснато затъмнение поради опасността от въздушни нападения. Мислите ми се зареяха.
— А Абдул? — попитах. — Какво е станало с него?
— О, да, нали обещах да ти разкажа; спомняш ли си, че Скоби го бе уредил да работи в една бръснарница. Там на няколко пъти го предупредили, че ползва мръсни бръсначи и по този начин разпространява сифилис. Той въобще не обърнал внимание, защото бил сигурен, че Скоби никога няма официално да докладва за тази негова немарливост. Но старецът го направил и последиците бяха ужасни. В полицията Абдул беше пребит до смърт и загуби едното си око. Амарил го лекува почти цяла година, докато се пооправи. И не стига това, ами пипна и някаква коварна болест, взе да линее и се наложи да напусне работа. Клетият човечец. Сигурна съм обаче, че той е най-подходящият пазач на гробницата на любимия си господар.
— Ел Скоб! Бедният Абдул.
— Ала намери утеха в религията и от време на време проповядва, рецитира сурите, горе-долу така, както и бръснеше. Знаеш ли, според мен е забравил истинския Скоби. Една вечер го попитах дали си спомня стария джентълмен от горния етаж, а той ме изгледа с празен поглед и едва свари да смотолеви нещо; сякаш се зарови в паметта си, но не успя да открие нищо. Истинският Скоби бе изчезнал точно както се бе изпарил и Якуб, за да може Ел Скоб да заеме неговото място.
— Чувствам се като апостолите едно време — искам да кажа, свидетел на раждането на един светец, на една легенда; помисли си само, ние познавахме истинския Ел Скоб! Чували сме гласа му…
Бях приятно изненадан, когато Клия се помъчи да изимитира стареца, при това доста успешно, като подражаваше на разхвърляния, несвързан начин, по който говореше той; може би цитираше по памет? „И забележи, на свети Георги20 аз винаги съм леко превъзбуден заради Англия и заради себе си. Дори си пийвам, колкото за блясък в очите, както би казал Тоби, и най-вече от шумящото, ако ми се намира. Но за бога, аз не съм конско возило, предпочитам да стърча на двата си крака. По чашка обичам аз, а не да се наливам като свиня. Така викаше и Тоби. Беше пълен с литературни примери. И как да не бъде, като никой никога не го е виждал без книга под мишницата. Това във флотата се счита за доста сбъркано нещо и на няколко пъти му довлече големи неприятности. «Ей ти, ’кво стискаш там, бе?» — така му подвикваха, а Тоби, който си беше нахакано момче, се наежваше и без дори да се замисли, изстрелваше нещо от рода на: «А ти какво си мислиш, сладурче. Репликите за брачната ми церемония, разбира се.» Ала това бяха все едни такива дебели книги, от които свят да ти се завие, въпреки че аз съм човек, дето обича да чете. Веднъж цяла година стискаше под мишницата си «Пиеси» от Стрингбъг, доколкото разбрах, шведец. Друга година пък беше «Фаурст» от Гьотер. Тоби викаше, че това било хуманитарно образование. Е, моето образование не стигаше чак до такава хуманитарност. Моето си беше училището на живота, така бих го нарекъл. Но когато мама и татко загинаха без време, ние останахме сам-самички — три изнемогващи малки сирачета. Родителите ни имаха големи планове за нас, особено баща ми; единият от нас бе определен за църквата, вторият — за армията, и третият — за военноморския флот. Много скоро двете ми братчета бяха прегазени от частния влак на принца регент, недалеч от Сидкъп. И това им беше краят. Но за всичко станало може да се прочете в тогавашните вестници, а принцът изпрати венец на погребението. Да, ама аз наистина останах сам-самичък. Трябваше сам да се боря в живота, без никаква закрила — ако не беше така, досега да съм станал адмирал…“