И тогава светецът реши да удължи празнуването на собствения си рожден ден, като си облече пижамата и започна песенен концерт под наслов „Потпури от неувяхващи мелодии“, включващи и една кратка песничка, която изпълняваше само при специални случаи. Казваше се „Жестокият жесток шкипер“ и имаше следния припев:
След като изтощи до крайност краката си с танци и гласа с песни, останаха му само една-две кратки гатанки, които произнесе с обърнат към тавана поглед и със сключени на тила ръце.
— Къде вечеря палачът на крал Чарлс и какво си поръчва?
— Не знам.
— Предаваш ли се?
— Предавам се.
— Ами пържола в „Главата на краля“. Шумно клопане и хихикане!
— Кога един фермер управлява имението си вещо?
— Не знам.
— Предаваш ли се?
— Предавам се.
— Когато му е завещано.
Ала времето напредна, гласът му отпадна, очите му се притвориха, кискането му изтъня и съвсем премалял, той потъна в обятията на съня. Най-сетне светецът захърка с отворена уста в деня на свети Георги.
Тръгнахме да се връщаме, хванати за ръка, минахме под забулената в сенки арка, като продължавахме да се смеем със съчувствието, което старецът заслужаваше — смях, който в известен смисъл позлати отново иконата, която той представляваше, и разпали пламъка на свещите около гробницата на светеца. Стъпките ни отекваха тихо по утъпканата земя на улицата. Заради затъмнението електричеството на част от квартала бе прекъснато — там, където навремето всичко бе обляно в ярка светлина, сега унило мъждукаха газени лампи. Сякаш крачехме в тъмна гора с прелитащи край нас светулки. В мрака гласовете, движенията и дори заобикалящите ни постройки изглеждаха още по-мистериозни. В края на улицата, където ни чакаше раздрънканият кабриолет, усетихме хладния полъх на нощното море, който постепенно проникваше в града, за да разпръсне тежката бездиханна влага откъм езерото. Качихме се в кабриолета и нощта ни прихлупи като с жилав лист от смокиня.
— Време е да те нахраня, Клия, да отпразнуваме новия ти смях!
— О, не. Още не съм свършила. Има още една жива картина, която трябва да видиш. Тя е съвсем различна. Знаеш ли, Дарли, желанието ми беше наново да ти представя града, да го пресъздам пред очите ти, за да влезеш в този гоблен откъм друг ъгъл и да се почувстваш като у дома си — въпреки че „дом“ е последното нещо, което може да се каже за този град от изгнаници, нали? Както и да е… — Тя се наведе напред (усетих дъха й върху бузата си) и каза на кочияша: — Заведи ни в „Оберж Бльо“!
— Нови загадки.
— Не. Тази нощ непорочната Семира ще се появи за пръв път в обществото. И за мен това е нещо като вернисаж — нали знаеш, че двамата с Амарил сме автори на прекрасния й нос? Това беше едно изключително преживяване, което продължи месеци наред; самата тя се показа като необикновено търпелива и храбра жена, която издържа бремето на всички бинтове и присаждания. Сега всичко е готово. Вчера се ожениха. Тази вечер цяла Александрия ще бъде там да я види. Ние не бива да отсъстваме, нали? Ще присъстваш на нещо, което е голяма рядкост в този град, и тъй като ти си негов усърден ученик, със сигурност ще успееш да го оцениш. Ще видиш самото олицетворение на романтичната любов с главни букви. Моят дял в това дело е голям, затова позволи ми да не скромнича; отчасти изиграх ролята на гувернантка, компаньонка, бавачка, художничка — и всичко това само заради Амарил. Виждаш ли, Семира не е много умна и аз трябваше да прекарвам с нея дълги часове, за да я подготвя за срещата й със света. Включително да й опресня четенето и писането. С една дума, помъчих се да я поограмотя. Странно, че Амарил не обръща внимание на тази огромна пропаст между двамата, що се отнася до образованието, не гледа на нея като на пречка. Дори повече я обича именно заради това. Един ден ми каза: „Знам, че е доста глупава. Тъкмо това я прави така прелестна.“