Непорочният цвят на романтичната логика, нали? Той прояви невероятна изобретателност, докато се занимаваше с нейната рехабилитация. Ако питаш мен, пое голям риск, като реши да се прави на Пигмалион, но лично аз чак сега започвам да разбирам силата на този образ. Знаеш ли например, че той дори й измисли професия — нещо, с което да се занимава. И това вече му прави чест. Тя, разбира се, е твърде глупава, за да се захване с нещо сериозно, което изисква ум и усърдие, затова с моя помощ той я научи да поправя кукли. Направи я хирург на кукли. И неговият сватбен подарък за нея представлява миниатюрен хирургически кабинет за кукли, чиято популярност в града расте с всеки изминал ден, макар че официалното му откриване ще стане едва след медения им месец. И Семира се отдаде на тази нова работа с цялото си сърце. Месеци наред заедно с нея разваляхме и поправяхме кукли, за да се подготви добре. Едва ли има студент по медицина, който да е учил по-усилено от нея. „Това е единственият начин — казва Амарил — да задържиш истински глупавата жена, която обожаваш. Дай й да се занимава с нещо собствено.“
Заклатушкахме се по широките извивки на Корниш и отново навлязохме в осветената част на града, където тъжните улични лампи взеха една по една да надничат в кабриолета, за да ни видят как седим и разговаряме; изведнъж ми се стори, че минало и настояще отново се сляха в едно, без да ги дели межда, и че всичките ми спомени и впечатления са се вплели в канавата на завършено платно, метафората за което винаги е бил блестящият град на обезнаследените — градът, който се опитваше да разтвори лепкавите прозрачни криле на новороденото водно конче, за да полети в нощта. Романтична любов! Пърсуордън я наричаше „демонът на комедията“.
В „Оберж Бльо“ нищо не се беше променило. Дори мебелировката бе онази, която помнех отпреди, и тук (като лица в сън) александрийци се бяха настанили край отрупаните с цветя маси, а блусът, който оркестърът свиреше, само подчертаваше сладостното им безделие. Отвсякъде се чуваха поздравите им за „добре дошли“ и тези подвиквания ми припомниха отколешното благородство на стария град. Атена Траша със сребърните обици-шурци, провлеченият, монотонен глас на Пиер Балб, който взимаше опиум, защото с него „кокалите ми ликуват“, внушителното семейство Червони и безразсъдните, ловки момичета Мартиненго — всички бяха там. Всички, с изключение на Несим и Жюстин. Дори добрият Помбал беше дошъл в официален вечерен костюм, така твърдо колосан и изгладен, че му придаваше вид на надгробен барелеф. С него беше и все още непознатата за мен Фоска — мека и мургава. Седяха един до друг с допрени кокалчета на ръцете като във вцепенена страст. Помбал приличаше на глътнал бастун, изправен и напрегнат като подплашен заек, втренчил очи в нейните — очите на красива млада матрона. Изглеждаше нелепо. („Тя го нарича Жорж-Гастон, което, неизвестно защо, му доставя голямо удоволствие“, прошепна ми Клия.)
Бавно пристъпяхме от компания към компания, поздравявахме старите си приятели, както често бяхме правили в миналото, докато накрая стигнахме до малка маса в нишата с червена целулоидна табелка „Запазено“, резервирана на името на Клия, където за мое най-голямо удивление сякаш от нищото се материализира келнерът Золтан и сърдечно ми стисна ръката. Сега той беше бляскавият главен келнер в пълно бойно снаряжение, с коса, подстригана като канадска ливада. Изглежда бе посветен в церемонията, защото прошепна в ухото на Клия, че всичко се пази в пълна тайна, и дори стигна дотам, че й намигна:
— Анселм стои отвън на пост. Щом зърне колата на доктор Амарил, ще ни даде сигнал. Тогава оркестърът ще засвири — мадам Траша заръча „Синият Дунав“. — И той плесна с ръце като жаба.
— О, какъв добър избор от страна на Атена. Браво! — възхити се Клия.
Това наистина беше мил жест към Амарил, който се славеше като най-добрия танцьор на виенски валс в цяла Александрия, и въпреки че не беше суетен човек, винаги приемаше с необяснимо удоволствие похвалите за тази своя необикновена дарба. Те винаги го радваха.
Не се наложи да чакаме дълго; нетърпението и нервното напрежение още не ни бяха обзели, когато оркестърът, който до този момент тихо подрънкваше, с едно ухо наострено, така да се каже, за звука на пристигаща кола, отведнъж спря. Анселм се появи в единия край на фоайето и размаха салфетка. Идваха! Откъм музикантите звънна дълго трепетливо арпеджо, с каквото обикновено започва циганска песен, и после, когато красивата фигура на Семира се появи сред палмите, те елегантно и много тържествено подеха валсовата стъпка на „Синият Дунав“. Трогнах се от начина, по който стеснителната Семира се поколеба на прага на препълнената бална зала; въпреки цялото великолепие на сватбената й рокля вперените в нея очи я изплашиха и тя изгуби самообладание. Поколеба се, измъчвана от нерешителност, която напомняше за платноходка с отвързан фалин, намръщено затаила дъх насред вълните с отпуснат кливер, сякаш спряла да размисли, преди да се обърне с шумна въздишка и да улови вятъра странично. Но в този миг на очарователно колебание Амарил се изправи зад нея и я хвана под ръка. Самият той според мен бе съвсем пребледнял и изнервен въпреки обичайната небрежност в облеклото си. Уловен така, в миг на паника, наистина изглеждаше невероятно млад. Точно тогава, сякаш валсът стигна до слуха му с известно закъснение, той се наклони към нея и смотолеви нещо с разтреперени устни, като в същото време тържествено я поведе между масите към дансинга, където с бавни и съвършено отмерени движения те затанцуваха. Още при първото завъртане в стъпките на валса като че и в двамата се вля самоувереност — просто видимо се усети. Успокоиха се, замръзнаха на място като дървесни листица, после Семира затвори очи, а Амарил покри лицето си със своята обичайна нахакана усмивка. Меки аплодисменти се надигнаха и заляха залата, прихлупиха ги отвсякъде. Дори келнерите се разчувстваха, а добрият Золтан заопипва джобовете и извади носна кърпа, понеже Амарил беше обичан от всички човек. И Клия изглеждаше трогната.