— Боже, Клия! Ти си се отдала на абстрактна живопис.
— Знам. Балтазар ги ненавижда, направо не може да ги гледа. Предполагам, че е само поредната фаза в художническия ми живот, и затова не гледам на нея като на безвъзвратна и окончателна. Това е само един по-различен начин, по който мобилизираш усещането си за цвят. Не ти харесват, нали?
— Не бих казал. Дори смятам, че са по-силни от предишните ти картини.
— Хм. Това е светлината на свещите, която им придава несъществуваща светлосянка.
— Може би.
— Ела, седни. Налях ти.
Сякаш по взаимно съгласие седнахме един срещу друг върху килима, също както едно време, с кръстосани крака, като „арменски шивачи“, както тя обичаше да казва. Вдигнахме чаши на розовата светлина от алените свещи, която не потрепваше в застиналия въздух на стаята, ала призрачните й отблясъци подчертаваха усмихнатите устни и изящните черти в откритото лице на Клия. И пак тук, на същото паметно място върху протрития килим се бяхме прегръщали — как да кажа? — с притихнало безмълвие, сякаш чашата на езика бе преляла неусетно в красноречиви целувки, които изтласкваха думите назад и идваха като сладостната награда на самия покой, в който мисълта и жестът се усъвършенстват. Бяха като пухкави облачета, пречистени от неопитната невинност, от познатата болка на нежеланието. Изведнъж осъзнах, че стъпките ми ме бяха върнали отново до онази заключена врата, която навремето отказа да се отвори за мен. Тогава, беше много отдавна, спомних си аз, бяхме прекарали тук една безсънна нощ, притиснати един към друг. Бях се върнал до онзи миг във времето, до онзи праг, зад който потрепваше сянката на Клия, усмихната и безотговорна като цвете, след едно дълго, сухо и безплодно отклонение в пустинята на собственото ми въображение. Тогава не знаех как да намеря ключа към вратата. Сега обаче тя самичка леко се открехваше. Докато другата врата, която навремето ми даваше гостоприемен достъп до Жюстин, сега стоеше безвъзвратно запечатана. Навремето Пърсуордън не беше ли казал нещо за „плъзгащи се плоскости“? Но тогава той говореше за книги, а не за човешкото сърце. В лицето й сега не се оглеждаха нито лукавство, нито умисъл, само дяволита насмешливост, която грееше в красивите й очи, като същевременно придаваше неотстъпчивост и замисленост на начина, по който тя придърпа ръцете ми, сама ги пъхна в ръкавите си и се остави на тяхната прегръдка с онази сладостна отдаденост, с която жената пъхва тялото си под скъпа кожена наметка. Улови ръката ми, постави я върху сърцето си и прошепна:
— Усещаш ли? Спря да бие.
Стояхме така като две прехласнали се една в друга фигури от отдавна забравена картина, които с нега вкусваха щастието, полагащо се на ония, дето са готови да се наслаждават един на друг без задръжки, без да се самоизмъчват, без предварително обмислените костюми на егоизма — изобретените от човека ограничения в любовта. Отведнъж черната нощ отвън стана още по-черна, набъбна в призрачен оток от звуци — подобно дивашкото пърхане на крилете на някаква праисторическа птица, погълна цялата стая, свещите, силуетите. Клия изтръпна при първия ужасен вой на сирените, ала не помръдна; целият град край нас се раздвижи като мравуняк. Улиците, допреди миг глухи и пусти, отекнаха със звука от забързани стъпки — хората тичаха към противовъздушните скривалища като подгонени от вятъра сухи есенни листа. Още сънени късчета разговор, писъци и смях се надигнаха чак до смълчания прозорец на малката стая. Улицата се изпълни като пресъхнало речно корито от прииждащите пролетни порои.
— Клия, да вървим в скривалището.
Ала тя само се притисна още по-силно към мен, поклати глава, сякаш упоена от съновидения или, може би, от взрива целувки, които се пръскаха като мехурчета кислород в кръвта на пациент. Разтърсих я леко, а тя прошепна:
— Аз съм твърде претенциозна, за да умра, притисната от чужди човешки тела — като в леговище на плъхове. Не е ли по-добре да си легнем и да загърбим грубата дебелащина на света?
Самото ни любене се превърна в предизвикателство към вихрушката навън, която тряскаше и гърмеше, сякаш буря от оръдейни залпове и сирени. Бледото небе над града лумна, обагри се във великолепието на огненото зарево. А неутолимите ни целувки се заредиха с онази пламенна страст, която само съзнанието за витаеща наоколо смърт може да запали. Нямаше да е зле да умрем точно тогава, когато любовта и смъртта сплетоха ръце. Това бе израз и на нейната гордост — да заспи, положила глава в свивката на ръката ми, като дива птичка, изтощена от безпомощно пърхане, напук на целия свят, сякаш това е най-обикновена спокойна лятна нощ. Докато лежах буден до нея, заслушан в пъкления грохот на оръдията, загледан в светлините, които се стрелкаха хаотично и току пронизваха мрака зад спуснатите кепенци, си спомних как веднъж в недалечното минало ми бе изредила ограниченията, за които само любовта ни отваря очите, като подхвърли, че капацитетът й е ограничен до мизерни дажби за всяка душа, после добави: „Твоята любов към Мелиса, същата твоя любов, искаше да се осъществи чрез Жюстин.“ Трябваше ли, продължавайки мисълта й, да заключа, че същото важи и за Клия? Не ми се искаше да мисля така — защото тези истински и спонтанни прегръдки бяха девствени като самото въображение, а не някакви нескопосни подражания на предишни действия. Те представляваха импровизации на самото сърце, или поне така си казвах, докато лежах и се мъчех да уловя отново елементи от чувствата, с които навремето бях обградил тези други лица. Да, импровизации върху самата действителност, при това изчистени от пълните с горчивина подбуди на волята. Бяхме отплували в тези спокойни води без предумисъл, с вдигнати, опънати докрай платна; и за пръв път се почувствах добре, на мястото си, унесен в дрямка, докато отпуснатото й тяло лежеше до мен. Нито тътенът на канонадата отвън, нито градушката от отломъци, която посипваше улиците, можеше да наруши тихото мечтателно спокойствие, в което и двамата бяхме изпаднали. А когато се събудихме, отново всичко бе потънало в тишина, тя запали една свещ и останахме да лежим под трепетливата й светлина, загледани един в друг, разговаряйки шепнешком.