— Първия път винаги се представям зле, защо ли?
— И аз съм така.
— Притесняваш ли се от мен?
— Не. Нито от себе си.
— Мислил ли си някога, че това ще се случи?
— Май и двамата сме си го мислили. Иначе нямаше да се случи.
— Шт, тихо! Слушай!
Навън се лееше порой, плющеше като мокри чаршафи на вятър, както често се случва в Александрия преди зазоряване. Разхлади въздуха, изми лепкавите корави листа на палмите в Градската градина, изми и железните оградки покрай банките и тротоарите. В арабския квартал улиците от утъпкана земя миришеха на прясно изкопан гроб. Търговците на цветя бяха извадили стоката си навън да се поосвежи. Спомних си обичайния им вик: „Карамфили, сладки като момински дъх!“ Откъм пристанището се носеше миризмата на катран, риба и осолени мрежи, проснати по глухите улици чак до валмата от безмирисен въздух, които прииждаха откъм пустинята и малко по-късно, заедно с първите слънчеви лъчи, щяха да нахлуят в града от изток и да изсушат влажните фасади. Някъде в далечината, за кратко, монотонното съскане на дъжда бе пронизано от сънливите протяжни струни на мандолина, които набързо изписаха върху него една малка, тъжна и умислена мелодия. Страхувах се от нахлуването на някоя мисъл или идея, която можеше да се прокрадне сред тези мигове на усмихнато щастие, да се настани удобно и бързо да ги превърне в оръдия на тъгата. Замислих се над дългия път, който бяхме извървели, започвайки точно от това легло, откакто за последен път се бяхме срещнали в него; прекосихме толкова много преживявания и страни, за да се върнем отново в изходна позиция, отново уловени от гравитационното поле на града. Завихряше се нов цикъл и този път с обещанието за споделена любов — но къде щеше да ни отведе тя? Сетих се за Арнаути и неговите думи относно друга жена в друг контекст: „Казваш си, че държиш жена в обятията си, но като се вгледаш в заспалото й лице, виждаш като на длан цялата еволюция — безпогрешното развитие на клетките, които се прегрупират и заемат позиции така, че да очертаят любимия, вечно загадъчен профил — повтарящо се до безкрайност натрупване по мекия релеф на човешкия нос, хрущялната извивка на ушната мида — заимствана от морската раковина, веждите — прекопирани от рисунъка на дивата папрат, устните — двучерупково мекотело, лениво и отпуснато, ала навеки свързано. Целият този процес, докато се стигне до нея — едно име, дето пронизва сърцето ти и те дарява с дивото мечтание за вечност, която времето не одобрява и ти го напомня с всеки поет дъх. А ако човешката личност е една илюзия? И ако както твърди биологията, всяка клетка в нашето тяло се сменя на всеки седем години от друга? Значи в най-добрия случай аз държа в обятията си фонтан от плът, който е в постоянно движение, а в ума си — цветна дъга от прах.“