Аз: Защо се изсмя така неочаквано?
Тя: Спомних си как веднъж страхотно се изложих пред Пърсуордън. Май трябва да се срамувам от постъпката си. Ще видиш какво пише за мен в своя бележник. Нарича ме „сочна хановерска гъска“! Не мога да разбера какво ме бе прихванало освен това, че рисуването не ми вървеше. Бях като пресъхнала отвътре, акълът ми не можеше нищо да роди. Стоях пред платното и въобще не напредвах. Заболя ме главата и най-накрая реших, че причината се корени в проклетата ми девственост. Знаеш ли, ужасно е да си девствена — чувстваш се като ученичка, която се е провалила на матурата. Все копнееш някой да те освободи от това състояние, ала… в същото време не искаш да подариш неповторимото преживяване на кого да е, искаш да е някой, когото харесваш, защото иначе преживяването ще загуби смисъл за теб самата. И ето ме мен, стоя си девствена — ни напред, ни назад. И изведнъж с помощта на един от онези приливи на ентусиазъм, с които навремето се славех, и които служеха само да потвърдят глупостта ми в очите на ония, дето все още се съмняваха — какво, мислиш, направих? Реших най-сериозно да се самопредложа на единствения творец, на когото знаех, че мога да се доверя, и да го помоля да сложи край на тази моя агония. Мислех си, че Пърсуордън ще прояви разбиране към моето състояние, пък и няма да накърни чувствата ми. Сега ми е смешно, като се сетя как се наконтих с един много дебел вълнен костюм, обувки без ток и черни очила. Нали разбираш, трябваше да изглеждам плаха като ученичка и на ръба на отчаянието. Цяла вечност продължих да крача напред-назад в коридора пред стаята в хотела му, разкъсвах се от нерешителност и страх. Само черните очила се крепяха непоколебимо на носа ми. Той беше в стаята. Чувах го как свири с уста — нещо, което винаги правеше, когато рисуваше акварел; влудяващо свирукане без никаква мелодия! Най-накрая нахлух в стаята му като пожарникар в горяща сграда, стреснах го и на един дъх изговорих с треперещ глас: „Дошла съм с молба да ме дефлорираш, защото това ми пречи на работата.“ Казах го на френски, тъй като на английски щеше да прозвучи по-мръснишки. Той се сепна. Смесени чувства пробягаха по лицето му за миг. А после, когато избухнах в плач и се тръснах върху един стол, той отметна глава назад и взе да се тресе в гръмогласен смях. Смя се, докато сълзи потекоха от очите му, а аз седях с черните си очила и подсмърчах. Най-накрая, вече изтощен, той се просна върху леглото и се загледа в тавана. После стана, сложи ръце върху раменете ми, махна черните ми очила, целуна ме и ми ги сложи обратно. Шляпна се по бедрата и пак се изсмя. „Боже мой, Клия — каза ми, — кой ли не мечтае да те вкара в леглото си. Трябва да ти призная, че и аз неведнъж съм си мислил как… ама, скъпо ангелче, ти развали всичко. Така човек не може да ти се наслади, нито пък ти би могла да изпиташ някакво удоволствие. Прости ми, че се изсмях в лицето ти. Но ти успя да охладиш и най-похотливите ми помисли. Да ми се предлагаш по този начин, без да ме искаш, и така да уязвиш мъжката ми суета — ами че аз няма да съм в състояние да изпълня поръчката ти. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан от избора ти, задето си предпочела мен пред някой друг — ала моята суета е по-голяма от това! Молбата ти прилича на кофа с помия, която си изляла върху главата ми! Винаги ще ценя този твой комплимент и винаги ще съжалявам, че съм ти отказал, но… ако беше избрала друг начин да го направиш, с какво удоволствие бих изпълнил това задължение! Защо трябваше да ми показваш, че изобщо не те интересувам?“
Издуха си носа тържествено в единия край на чаршафа, взе очилата ми, сложи си ги и обърна лице към огледалото. После се приближи, зяпна ме, отново го напуши смях и този път двамата прихнахме едновременно. Почувствах огромно облекчение. След като си оправих размазания грим в огледалото, той ми разреши да го поканя на вечеря, за да обсъдим въпроса за моето рисуване честно, великодушно и откровено. Бедният човек изслуша с голямо търпение дългия ми несвързан брътвеж и рече: „Мога да ти кажа само това, което знам със сигурност, а то не е много. Първо трябва да си наясно какво искаш да направиш и мислено да си го представяш, после трябва да тръгнеш към него като сомнамбул и да вървиш, докато го стигнеш. Истинското препятствие си ти самият. Смятам, че творците се състоят от суета, мързел и себелюбие. Спънките в тяхната работа се дължат на прекомерното им его по отношение на един или всички от гореспоменатите фактори. Защото въображаемото значение, което отдават на творчеството си, в един момент ги изплашва. Култът към огледалото! В такъв случай моят съвет е възпалените части да се налагат с лапа, тоест кажи на егото си да върви по дяволите и да не ти се бърка в неща, които за теб трябва да бъдат забавление, удоволствие.“ Даде ми и много други съвети същата вечер, но останалото съм го забравила; най-странното беше, че докато разговаряхме, пътят пред мен се проясни. На следващата сутрин заработих пречистена като планински ручей и всичко звънтеше край мен с кристално ясен звук. Изглежда посвоему той все пак ме дефлорира. Съжалявам, че не успях да му се отблагодаря, както подобава, но с течение на времето се убедих, че е бил прав. Трябваше да си изчакам момента. А той дойде доста по-късно, докато бях в Сирия. В него имаше някакво мрачно предопределение и сигурно затова направих обичайните грешки на всяка неопитна девственица и разбира се, си платих за тях. Да ти разкажа ли?