Аз: Той толкова бързо се променяше, че още преди да си съставиш мнение за него, налагаше се вече да го преразгледаш. Чудя се дали човек има право да се произнася по този начин за фактически непознати хора.
Тя: Скъпи, мисля, че ти страдаш от мания за точност и непоносимост към частичното познание, което най-малкото е… как да кажа… несправедливо спрямо самото познание. Нима то може да бъде друго освен несъвършено? Не мисля, че действителността има някаква прилика с човешката истина или ако има, тя е колкото приликата на Ел Скоб с Якуб. Лично на мен ми стига поетическият символизъм, който тя ни предоставя, или формата на природата такава, каквато е. Може би именно това се мъчи да ни внуши Пърсуордън с невъздържаните си атаки срещу теб — стигна ли до онази част, която е озаглавил „Моите безмълвни разговори с колегата Магаре“?
Аз: Не още.
Тя: Недей да се обиждаш от думите му. Трябва да простиш на този грубиян и да ги отминеш с добродушен смях, защото в края на краищата той беше един от нас, един от нашето племе. Относителната големина на таланта няма значение. Както самият той казва: „Няма достатъчно вяра, милосърдие и нежност, за да дадеш на този свят един-единствен лъч надежда — ала докато този протяжен тъжен вик отеква над света: родилните мъки на твореца — не всичко е изгубено! Този тъжен писък на прераждането ни казва, че все още всичко виси на косъм, положението е критично. Повярвай ми, читателю, защото творецът си ти, всички ние — статуята, която трябва да се освободи от бездушния мрамор, в който е зазидана, и да заживее. Ала кога? Кога?“ А има и едно друго място, където казва: „Религията е просто изкуство, подправено до неузнаваемост“ — типично в негов стил. Именно това беше ябълката на раздора между него и Кабал на Балтазар. Пърсуордън бе преобърнал цялата им идея с краката нагоре.
Аз: За да отговаря на личните му цели.
Тя: Не. За да служи на целите на собственото му безсмъртие. В това няма нищо нечестно. Ако си роден в племето на творците, безсмислено е да се правиш на свещеник. По-скоро трябва да останеш верен на собствената си гледна точка и в същото време да осъзнаеш напълно нейната предубеденост. Има съвършенство в това да приспособиш себе си към собствените си възможности — на всички нива. Това предполага да се откажеш от стремежите, както и от илюзиите. Самата аз винаги съм се възхищавала от стария Скоби, защото, макар и посвоему, представляваше подходящ пример именно на това постижение. Според мен през целия си живот той играеше само себе си и никого другиго.
Аз: Да, тук си права. Днес си мислех за него. Някой в службата спомена името му, дори не си спомням в каква връзка. Клия, защо не се опиташ пак да изимитираш начина, по който говори? Толкова добре го правиш, страхотна си.
Тя: Но ти знаеш всичките му истории.
Аз: Глупости! Те нямат край.
Тя: Де да можех да имитирам израза на лицето му! Онази бухалска прокоба, движението на стъкленото му око! Добре, сега затвори очи и чуй историята за падението на Тоби, едно от многото негови падения. Готов ли си?
Аз: Да.
Тя: Разказа ми я по време на една вечеря, точно преди да замина за Сирия. Рече ми, че се е видял в пари и най-тържествено ме кани в „Лютеция“ на скариди и кианти. И започна да ми говори с тих поверителен глас: „Най-типичното нещо за Тоби беше неговата съвършена безочливост, която е плод на добро образование! Ти сигурно знаеш, че баща му беше член на парламента. Не? Странно, мислех, че съм ти споменавал между другото. Да, той беше много важна клечка — по високите етажи на властта. Но Тоби никога не се фукаше с него. Всъщност — и