— О, остави ме на мира — изплака тя. — Не виждаш ли, че ми се спи?
Трета част
Със страх, ала и с неизменна принуда нещо ни подтиква да се връщаме отново и отново — като език в прояден зъб — към въпроса за писането! Нима писателите не могат да говорят за нищо друго? Не, разбира се. Но със стария Дарли направо получавам световъртеж и неконтролируеми гърчове, защото, макар и да ни свързват много неща, открих, че изобщо не мога да разговарям с него. Но чакай. Всъщност аз си говоря с него: до безконечност, разпалено и истерично, без обаче да произнеса и една дума на глас! Няма начин да вбиеш клин в неговите идеи, които са толкова дълбокомислени и систематично подредени, самата същност на „здравомислието“. Двама мъже, кацнали върху високите столчета в бара, замислено предъвкват вселената, като че е захарна пръчка! Единият говори с нисък напевен глас, използва езика с такт и интуиция; другият неспокойно се мести от бут на бут и разярено крещи наум, а в действителност отговаря небрежно с по едно „да“ или „не“ на всички добре заоблени твърдения, които в по-голямата си част са неоспоримо верни и ценни! От това може би ще излезе един миниразказ? („Но, скъпи ми колега по перо, в онова, което казваш, липсва цяло едно измерение. Как е възможно да го предаде човек на оксфордски английски?“) Ала с умислена и смръщена физиономия на разкаяние мъжът върху високото столче продължава да философства върху проблема за творчеството — питам ли те? От време на време мята стеснителен поглед встрани към своя мъчител — защото колкото и да е странно, аз наистина се явявам нещо като негов мъчител; иначе той едва ли ще ми се ежи, насочил топчестия връх на рапирата си към пукнатините в личното ми самочувствие, или пък там, където според него би трябвало да държа сърцето си. Не, не, и двамата щяхме да се чувстваме по-добре, ако преживяхме някоя по-тривиална тема, като например времето. У мен той надушва нещо загадъчно, нещо, което го изкушава да се порови из него. („Но, колега, аз съм кристалночист, като камбанен звън! Проблемът е там, — тук, никъде!“) Понякога, когато се е разприказвал като сега, изпитвам непреодолимо желание да скоча на гърба му, здравата да го яхна и да го поразходя нагоре-надолу по улица „Фуад“, като непрестанно го налагам с речника и викам: „Събуди се, малоумнико! Дай да те хвана за дългите ти копринени магарешки уши и да те пришпоря през восъчните фигури на нашата литература, сред щракащите фотоапарати «Брауни», които правят само черно-бели снимки на така наречената действителност! Двамата ще надхитрим фурните и ще се прославим с нашето описание на английския бит, на английския живот, който тече под тържествените звуци на собствената си аутопсия! Чуваш ли ме, магаре такова?“
Не чува, не ще и да чуе. Гласът му стига до слуха ми отдалеч, като че по неизправни телефонни връзки. „Ало? Чуваш ли ме?“ — викам аз и тръскам слушалката. Едва-едва долавям думите му на фона на ужасния грохот на Ниагарския водопад. „Какво каза? Искаш да направиш своя принос към английската литература, така ли? Какво? Да наредиш свежи стръкчета магданоз върху този мъртъв калкан? Да спасяваш този труп, като му дишаш уста в уста? Наистина ли си готов за подобен подвиг, събрате? Дали си пораснал достатъчно, или още ходиш на гърне? Можеш ли да се катериш с отпуснат сфинктер като котка до горните етажи? Добре тогава, какво имаш да кажеш на хора, чийто емоционален живот не се различава от този на любезните швейцарски хотелиери? Аз ще ти кажа. Ще кажа, за да спестя неудобството на всички творци. Една простичка дума. Еделвайс. Кажи го на глас — тихо, напевно, с модулиран акцент, после го смажи с една въздишка! Там е тайната, в една дума, която расте над чертата на вечния сняг! А после, когато въпросът със средствата е вече решен, пред теб ще изникне друг, не по-малко труден, защото ако по някакво чудо произведение на изкуството успее да прекоси Ламанша, няма съмнение, че много скоро ще бъде върнато обратно в Дувър на основание, че е неприлично облечено! Не е лесно, колега. (Няма ли да е по-добре да поискаш интелектуално убежище от французите?) Виждам, че не ми обръщаш никакво внимание. С равен глас продължаваш да ми описваш художествената картина, която навремето е била обобщена веднъж завинаги от нашия поет Томас Грей в един-единствен стих: «Мучащото стадо бавно изви към лъката.»“ Тук вече си прав и аз няма да се противопоставя на това, което твърдиш. То е напълно състоятелно, далновидно и внимателно проучено. Но лично аз съм взел предпазни мерки срещу тази нация от смахнати бабички. Всяка моя книга ще носи ярък червен бандерол, на който ще пише: ДА НЕ СЕ ОТВАРЯ ОТ БАБИЧКИ И ОТ ДВАТА ПОЛА. (Скъпи Д.Х.Л.27, дълбоко прав, дълбоко неправ, така велик, нека духът му ни вдъхне живот!)
27
Става дума за Дейвид Хърбърт Лорънс (1885–1930) — английски романист и поет, станал скандално известен с романа си „Любовникът на лейди Чатърли“ (1928). — Б.пр.