Той сваля очилата си с въздишка и прокарва пръсти през косата си. Добротата не е извинение, казвам си аз. Равнодушната доброта не те освобождава от основните изисквания към живота на твореца. Нали разбираш, първо моят живот, а после и животът на моя живот. Те трябва да са свързани като плод с обелката му. Не мисли, че съм жесток. Просто не съм прекалено снизходителен!
„Да не се интересуваш от писане — какъв късмет! — казва Дарли и в гласа му се долавят жалост и отчаяние. — Завиждам ти!“ Но всъщност не завижда, дори никак. Скъпи колега, сега ще ти разкажа една историйка. Група китайски антрополози пристигнали в Европа, за да изучават нашите порядки и вярвания. След три седмици всичките били мъртви. Умрели от неудържим смях и били погребани с подобаващи военни почести! Какво ще кажеш на това? Превърнали сме идеите в доходна форма на туризъм.
Дарли продължава да говори, загледан в чашата си с джин. Аз му отвръщам мълчешком. Истината е, че малкото, което изговарям на глас, заглушава мислите ми, защото кънти в черепа ми като отекващите оригвания на Заратустра, като вятъра, който шумоли в брадата на Монтен. Понякога мислено го хващам за раменете, разтърсвам го и крещя: „Какво трябва да бъде литературата? Пътеводител в живота или приспивателно средство? Решавай! Решавай!“
Той не ми обръща внимание, не ме чува. Току-що е излязъл от библиотеката, от кръчмата, от концерт с творби на Бах (лигите още се стичат по брадичката му). Строили сме обувките си върху месинговата рейка под тезгяха на бара. Вечерта вече се прозява край нас с досадното обещание за момичета, които чакат да ги изореш. А моят събрат по перо мъдрува над книгата, която пише и която като опърничав кон непрекъснато го хвърля на земята. Не точно за изкуство разговаряме, а по-скоро за себе си. Докога ще се задоволяваме с престарялата консервирана салата на субсидирания роман? Или с преуморения сладолед на поемите, които преспиват в хладилниците на ума? Не може ли да възприемем едно по-дръзко скандиране, по-сочен ритъм и тогава, вероятно, ще задишаме и по-свободно! Книгите на клетия Дарли — винаги ли ще представляват тези мъчителни описания на душевното състояние на… човешкия омлет? (Изкуство има там, където формата е удостоена с присъствието на будния дух.)
— Аз плащам.
— Не, старче, аз плащам.
— Не, не, държа да съм аз.
— Недей така. Сега е мой ред.
Тези приятелски възражения ми дават онази частица от секундата, която ми е нужна, за да нахвърлям екстемпоре в ума си най-очебийните черти на моя собствен портрет. Мисля, че те покриват целия обхват на темата в най-сбит и изчистен вид. Точка първа. „Подобно на всички дебели хора и аз се превръщам в герой на самия себе си.“ Точка втора. „Подобно на всички млади хора и аз поех пътя си в живота с мисълта, че съм гениален, но, слава Богу, хуморът ми се притече на помощ.“ Точка трета. „Винаги съм се надявал да придобия слонски поглед върху нещата.“ Точка четвърта. „Разбрах, че за да станеш творец, първо трябва да се отървеш от целия комплекс еготизми, според които самоизявата е единственият начин на развитие! И тъй като това е невъзможно, аз го наричам Големия майтап!“
Дарли ми говори за разочарования! Драго ми магаре, това е по-скоро развалената магия на играта. С какви само големи надежди нахлухме от провинцията в Лондон в онези далечни, вече мъртви времена, с куфари, издути от ръкописи. Спомняш ли си? С какво вълнение съзерцавахме моста Уестминстър, рецитирайки сонетите на Уърдсуърт, и коментирахме, че дъщеря му едва ли е била така красива, щом майка й е французойка. Столицата сякаш потръпваше от предзнаменованието на нашия талант, проникновение и умения. Разхождахме се по Мол и размишлявахме кои са всички тези хора — високи мъже с ястребови черти, накацали високо по балконите, които оглеждат града с огромни бинокли. Какво ли търсят с този сериозен вид? Кои са — така спокойни и самоуверени, със стоманен поглед? Срамежливо спряхме един полицай, за да го попитаме. „Това са издатели — любезно ни отвърна той. Издатели ли? Сърцата ни спряха. — Търсят нови таланти.“ Велики Боже! Значи нас чакат, нас търсят! После учтивият полицай зашептя, довери ни с разтреперан глас: „Чакат да се роди един нов Тролъп!“ Спомняш ли си как изведнъж ни натежаха куфарите при тези думи? Как кръвта ни се смръзна и краката ни се наляха с олово? А ние, колега, плахо се надявахме на ново просветление, за каквото е мечтал Рембо — заядлива поема, която няма да бъде дидактична, нито повествователна, а ще разпалва, ще разчувства — не някаква си рационализирана интуиция, оваляна в желатин. Значи не сме пристигнали където трябва, нито носим каквото трябва! Вледенихме се, мъглата се спусна над площад „Трафалгар“, обви ни с влажните си пипала от ектоплазма! Един милион достопочтени моралисти, захапали препечените си кифлички с масло, стояха и чакаха, скъпи ми събратко, но не нас, а смелия и скучен Тролъп! (Ако не си доволен от формата, хващай кюретата.) Сега разбираш ли защо се смея малко фалшиво, малко на фалцет? Задаваш ли си въпроса какво ме превърна в стеснителен дребен писач на афоризми?