И тук, приятелю, спирам; защото се вижда, че това не е нито висша, нито нисша форма на литературна критика! Ясно е, че тези гръмки фрази не стигат до старите ни университети, където упорито и мъчително продължават да се опитват да изтръгнат от изкуството някакво, макар и съмнително оправдание за собственото си съществуване. Нима няма никаква надежда, питат те разтревожено. В края на краищата трябва да има поне лъч вяра за честните и правоверни християни в целия този брътвеж, който племето ни бълва поколение след поколение. Или пък изкуството е онази малка бяла пръчка, която се дава на слепците, за да почукват по пътя си, който не виждат, но за който знаят, че съществува?
Ето, колега, това ти сам ще решиш!
Когато Балтазар ме смъмри, че словата ми звучат двусмислено, аз му отвърнах, без да се замисля: „Като знам какво представляват думите, като знам какво представляват хората, по-добре винаги да казвам обратното на онова, което искам да кажа.“ По-късно, като се замислих над този възглед (който не знаех, че изповядвам), стори ми се във висша степен мъдър! Толкоз за съзнателните ми мисли: нали разбираш, ние, англосаксонците, не сме способни да размишляваме върху себе си; ала да мислим за себе си, виж, това умеем. Като мислим за себе си, ние се изявяваме в най-благоприятна светлина и във всички нюанси на гласа: от отривистия йоркширски акцент до онзи тембър на Би Би Си, който напомня за горещ картоф в устата. Там ни бива, защото се виждаме на крачка разстояние от действителността, като обект под микроскоп. Идеята за обективност не е нищо друго освен едно ласкателно продължение на вроденото ни лицемерие. Когато обаче започнеш да си представяш онова, което си, тогава е невъзможно да се преструваш — а ние живеем в измама и преструвки! Глупости! Чувам те как възкликваш — ето те и теб, още един английски писател, още един от прословутите тъмничари на душата! Как само ни досаждат и тревожат! Много вярно и много тъжно.
Но ако искаш да получиш по-ясна представа за този образ, обърни се към Европа, онази Европа, която се простира, да речем, от Рабле до маркиз Дьо Сад. Там се вижда извървеният път от логиката на търбуха до логиката на главата, от плътта и храната до опиянението (опиянението!) на разума. Включително и всички редуващи се злини, които ни се надсмиваха. Напредъкът от религиозния екстаз до язвата на дванадесетопръстника! (Вероятно е по-здравословно да си абсолютно безмозъчен.) Но драги ми драскачо, това е нещо, на което не бива да обръщаш внимание, ако си тръгнал да завоюваш пояса за тежка категория в състезанието „Творец на хилядолетието“. Късно е да се оплакваш. Смяташе, че ще успееш да се промъкнеш между капките и от теб няма да се иска нищо друго, освен да демонстрираш умението си да боравиш с думите. Какво обаче са думите… само една еолова арфа или евтин ксилофон. Че и тюленът може да се научи да крепи топка върху носа си или да свири на цугтромбон в цирка. Но отвъд това?…