А сега сериозно, ако искаш да бъдеш — не казвам оригинален, ала поне съвременен писател, може да опиташ един трик с четири карти под формата на роман; и през четирите истории трябва да минава една обща ос, а всяка от тях да е посветена на един от четирите небесни вятъра. Една цялост, несъмнено, олицетворяваща не temps retrouve, a temps delivre30. Извивката на самото пространство ще придаде на разказа ти стереоскопичен ефект, докато човешката личност, погледната през тази цялост, по всяка вероятност ще заприлича на многостенна призма. Кой може да каже? Просто ти подхвърлям една идея. Представям ти форма, която, ако бъде изпълнена добре, би могла да издигне на съвършено ново ниво въпросите за причинно-следствената връзка и неопределеността в човешкия живот… Без, разбира се, да става дума за научно изследване. Просто една най-обикновена любовна история. Но ако я разработиш по този начин, ще излезеш от руслото, утъпкано от твоите съвременници.
Това е въпросът, пред който рано или късно сам ще се изправиш („Никога няма да стигнем до Мека!“, както казват сестрите на Чехов в пиеса, чието заглавие съм забравил.)
Кой ще се осмели да улови мигновения образ на истината в цялата му страховита многоликост? (Не, не, по-добре безгрижно да се подхранваме с каша от парени трици, а после нека науката ни квалифицира като два вида лукови глави — сочни и сухи.)
Драги ми драскачо, човек пише заради духовно гладните, заради душевните изгнаници и корабокрушенци! Те винаги ще бъдат мнозинство, дори и когато всички станат държавни милионери. Горе главата, защото тук ти неизменно ще бъдеш господар на публиката си! Гений, на когото не може да се помогне, трябва да бъде любезно пренебрегнат.
С това, разбира се, не искам да кажа, че е безсмислено да продължаваш да усъвършенстваш и практикуваш твоя занаят. Съвсем не.
Един добър писател би трябвало да е в състояние да пише всичко. Докато един велик писател е само роб на собствените си непреодолими импулси, които са ръкоположени от самата структура на душата му и затова не могат да бъдат пренебрегнати. Ала къде е той? Къде е той?
Хайде, не се дърпай! Дай да направим тази работа с четирите, дори пет плана, съгласен ли си? „Защо кюрето се подхлъзна?“ би било добро заглавие. Бързо, те чакат, онези съновидения, извикани сред лондонските минарета от колегата мюезин. „Дали кюрето ще получи момичето и възнаграждението или само възнаграждението? За да откриеш, прочети следващите хиляда страници!“ Английският живот такъв, какъвто е — благочестива мелодрама в изпълнението на престъпни църковни настоятели, осъдени на доживотни сексуални опасения! Така в името на общото ни благо можем да покрием действителността с похлупак за чай, да я запарим и опишем в скучна проза, чиито внушения по нищо няма да се различават от вдъхновените при съзерцанието на поцинкована ламарина. По този начин ще сложим капак върху кутия без стени! Скъпи ми писателю, нека умилостивим този свят на бездушни темерути, които четат, за да получат потвърждение не на интуицията, а на предразсъдъците си!
Спомням си как един следобед старият Да Капо изтърси: „Днес имах пет момичета. Знам, че ще ти се стори прекалено. И не че съм се опитвал да се самодоказвам. Но ако ти кажа, че съм смесил пет вида чай, за да угодя на небцето си, или пет вида тютюн, за да угодя на лулата си, ти няма да обърнеш никакво внимание. Или най-многото да се възхитиш на моя еклектизъм, не е ли така?“
Един ден шкембелията Кенилуърт от Форин Офис ми разказа с жаловит глас как веднъж случайно „се отбил“ при Джеймс Джойс, ей така от любопитство, и открил с болка и изненада колко груб, арогантен и избухлив можел да бъде той. „Да — отвърнах му аз, — ама той си купува уединението, като дава уроци на негри по лира и шейсет на час! Вероятно смята, че това ще го предпази от величия като теб, които си въобразяват, че изкуството е нещо, в което доброто образование автоматично ги посвещава; че е част от социалния им статус, от класовата им пригодност, както е било рисуването на акварели за заможните викторианки. Мога да си представя как клетото му сърце се е свило, докато е разглеждал лицето ти с онзи израз на своеволен каприз и високомерна любезност — онази безмерна нафуканост, която човек понякога с удивление вижда да прекосява физиономията на потомствена златна рибка с голямо родословно дърво.“ След този случай повече не си проговорихме. Точно това исках. Изкуството да си създаваш необходими врагове! И все пак едно нещо в него харесвах — така произнасяше думата „цивилизация“, сякаш съдържа поне два остри завоя.